Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Колко далеч беше Ахетатон от истинския живот, щом едва от преселниците узнах, че за децата пшеницата на петънца била смъртоносна! За такава болест още не бях чувал, но децата се заразявали едно от друго, коремчетата им се подували и те умирали в жални стенания. Не можели да им помогнат ни лекари, ни магьосници, до които селяните открай време прибягваха. Струваше ми се все пак, че причината за болестта беше не пшеницата, а водата на разлива, от която зиме тръгваха всички заразни болести. Странното в това заболяване беше, че не мореше възрастни, ами само деца. Но като гледах възрастните, които не смееха да засеят нивите си и се обричаха на гладна смърт, разбрах, че болестта бе погубила техните сърца. При вида на всичко това вече не обвинявах фараон Ехнатон, а Амон, който чрез боязън така тровеше живота на хората, че те предпочитаха да умрат.

На път за Тива аз се взирах във всичко и по тучните полета, където нивите се разораваха и семето се затъпкваше в тинята, видях роби и ратаи с пот на челата и набраздени от тоягите гърбове да проклинат стопаните си и да роптаят срещу господарите си. В сърцето ми тази неправда не беше по-приемлива от незасетите и буренясали плодородни ниви на Атон. Ала нетърпението ми беше голямо и аз напирах напред. Пот струеше от челата на моите гребци и те сърдито ми показваха дланите си, изприщени и подпухнали от напън. В желанието си да бъда добър исках със сребро да изцеря техните рани и с бира да утоля жаждата им. Но докато гребяха, превили гърбове, дочух ги да говорят помежду си:

— Защо трябва да се напъваме заради тази тлъста свиня, щом пред неговия бог всички са равни? Нека седне сам да погребе, та да опита работата с веслата. Да му пресъхне гърлото и дланите му да отекат, пък ако може, сетне нека ги цери със сребро.

Тоягата ме зовеше неудържимо, но нали бях на път за Тива, сърцето ми преливаше от доброта. Затуй размислих над думите им и разбрах, че говореха истината, слязох при тях и им рекох:

— Гребци, дайте и на мен едно весло!

Подир туй започнах да греба редом с тях. От коравото дърво на веслото дланите ми отекоха, изприщиха се и се разраниха. Гърбът ми се изкриви, всичките ми стави пламнаха в огън, гръбнакът ми сякаш щеше да се прекърши и гърдите ме боляха, като дишах. Но аз си рекох: „Нима по средата ще зарежеш работата, която доброволно избра? Нали робите ще ти се присмиват и ще те подиграват! Тази работа и колко други неща им се налага да понасят всеки ден. Трябва докрай да вкусиш от потта и болките в дланите им, за да разбереш какъв е животът на гребеца. Да, Синухе, навремето ти сам пожела чашата ти да бъде пълна.“ Затуй гребах, докато изнемогнах и слугите ме пренесоха в постелята ми.

На другия ден отново стиснах веслото в протритите си длани и гребците вече не ми се присмиваха, ами ме подканиха да се откажа:

— Ти си ни господар и ние сме твои роби. Повече недей да гребеш, че иначе палубата ще се вдигне като таван над главите ни и ние ще тръгнем заднишком с краката нагоре. Престани да гребеш, драги ни господарю Синухе, за да не се запъхтяваш. Все някакъв ред трябва да има във всичко, всеки човек си има място, отредено му от боговете, и твоето не е сред гребците.

Аз обаче продължих да греба редом с тях чак до Тива, хранех се с техния хляб и каша и пиех тръпчивата бира на роба. От ден на ден издържах все по-дълго на веслото, крайниците ми ставаха по-гъвкави и животът ми доставяше все по-голяма наслада, докато накрая установих, че гребането не ме запъхтява. Но слугите ми се бяха разтревожили и си подшушваха:

— Или скорпион е ухапал господаря ни, или пък и той се е побъркал като всички в Ахетатон, защото лудостта е заразно нещо, ако не носиш предпазна муска на врата си. Нас обаче не ни е страх от нея, понеже в дрехите си държим скрит по един Амонов рог.

Ала аз не бях нито побъркан, нито имах намерение да греба по-нататък от Тива или пък да остана гребец за цял живот — за мен тази работа беше прекалено изтощителна.

Така наближихме Тива и още отдалеч по реката се разнесе нейният аромат. За родения в Тива няма по-приятен аромат от този, той е по-благоуханен дори от дъха на смирна. Накарах слугите да намажат дланите ми с лековит мехлем, да ме измият и да ме нагласят с най-хубавите дрехи. Понеже от гребането коремът ми се бе стопил, препаската ми беше станала широка и те трябваше да я пристегнат с игли около бедрата ми.

— Господарят ни е болен! — завайкаха се те. — Коремът му, който е признак на знатност, е изчезнал и ние ще се срамим пред слугите на други знатни, че нашият господар вече няма корем.

Разсмях се и ги пратих в някогашната медникарска къща да уведомят Мути за пристигането ми, понеже вече не смеех да се появя ненадейно у дома си. На гребците раздадох сребро и злато и им казах:

— В името на Атон, идете и се наяжте така, че коремите ви да се издуят, разведрете сърцата си с блага бира и се любете с най-хубавите тивански момичета, защото Атон раздава радости и обича простите наслади. И понеже насладите на сиромасите са по-прости, тях ги обича повече, отколкото богаташите.