Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Вярно ли е, че Атон, когото не познаваме, понеже няма образ, не правел разлика между богатия и бедния и снемал веригите на роба? На нас също ни се иска да спим под балдахин, да пием вино от златни бокали и да оставим другите да се трудят за нас. Чували сме, че по едно време богатите работели в рудниците и че жените им просели по уличните ъгли, а пък ония, дето по-рано не притежавали нищо, топели хляба си във вино и нощем спели под златен покрив. Ако някога е съществувало такова време, защо то да не настъпи отново? Може би Атон ще ни го върне.

Лекувах пръстите им, намествах изкълчените им крайници, превързвах колената им и казвах:

— По-добре не ми задавайте такива въпроси, защото не мога да ви отговоря. Само фараон Ехнатон познава мъдростта на Атон, който му е явил замислите си. Знам, че Атон поставя всекиго на мястото му, отрежда му език и цвят на кожата. Роби винаги е имало и винаги ще има. Хората имат ръце, за да работят — това е положението и затуй нека всеки да се труди според умението си. Боя се, че приказките ви са опасни, а мислите ви — ужасяващи, та гледайте стражите да не ви чуят.

Отвръщаха ми:

— Говорим ти искрено, Синухе, защото знаем, че си наивен и добродушен, щом ни лекуваш, без да искаш отплата, и че даже на една муха не можеш да сториш зло. Затуй едва ли ще ни предадеш. Но ти не схвана въпроса ни. На нас ни е ясно, че хората имат ръце, за да работят, защо обаче точно ние сме се родили да робуваме и слугуваме, а други се раждат под балдахини и пият от златни бокали? Това не разбираме и искаме да ни се обясни. Иначе ще захванем да си мислим, че всичко е някаква грешка, някакво недоразумение и че тук има нещо гнило. Нищо чудно някой ден да поразровим гнилото и с него да нахраним богаташите, знатните и ония, дето ни налагат с тоягите си.

Тяхната безочливост ме изумяваше, макар че не беше безпочвена. Напрягах ума си, но всичките ми познания не стигаха, за да измисля отговор, та им казвах:

— Човек е роб тогава, когато се чувствува роб, ала в сърцето си всеки е свободен.

При тези думи те ми се изсмиваха и заявяваха:

— Ако някога тоягата заиграе по гърба ти, няма да приказваш така! — Сетне добавяха. — Понеже си наивен и добродушен и ни лекуваш без отплата, ние те обичаме, Синухе. Я ела при нас на пристанището, че да те скрием в някой празен тръстиков кош и да те пазим, когато започне големият лов на чакали! Изглежда, че той скоро ще започне, защото хамбарите ни се опразват, маслото ни гранясва и няма какво да губим.

При все това никой не се осмеляваше да ме притеснява, понеже бях царски лекар, а и всички бедняци от пристанищния квартал ме познаваха и знаеха делата ми. Ето защо по стените на къщата ми никой не драскаше кръстове и неприлични рисунки, нито пък хвърляше мърша в двора ми, а пияните размирници заобикаляха дома ми, когато вечер напук на стражите ревяха името на Амон по улиците. Толкова дълбоко в кръвта на хората бе проникнала почитта към ония, които носеха символите на фараона, въпреки всички напъни на жреците да убедят народа, че Ехнатон бил лъжефараон.

Но ето че един горещ ден малкият Тот се прибра от игрите напердашен, с разкървавен нос и с един избит зъб, който никак не му беше излишен, тъй като зъбите му тъкмо се сменяха и устата му бездруго на нищо не приличаше. Колкото и да се правеше на юнак, дойде си, подсмърчайки, Мути здравата се изплаши и от яд заплака, докато му миеше лицето. Когато го изми, гневът й беше станал неукротим, тя стисна в кокалестата си ръка бухалката за пране и извика:

— Дали ще е Амон или Атон — все едно, обаче хлапетата на плетача на тръстика ще ми платят за това!

Изфуча навън, преди да мога да я успокоя, и подир малко откъм улицата се разнесоха момчешки писъци, а ведно с тях ругатни и вопли на мъж. Двамата с Тот уплашено погледнахме от портата и видяхме Мути в името на Атон да налага петте момчета, майка им, че и самия плетач на тръстика. Той напразно се мъчеше да се отбранява с ръце и от носа му течеше кръв.

Щом свърши, Мути се върна все още запъхтяна от ярост, а когато се опитах да я укоря и да й обясня, че ненавистта поражда ненавист, а мъстта посява мъст, тя насмалко не ме халоса с бухалката. Ала в течение на деня съвестта започна да я гризе, тя пъхна в една кошница медени сладкиши и гърне с бира, отнесе ги на плетача заедно с една съвсем нова дреха и се помири с него, с жена му и децата му, казвайки:

— Да си държиш хлапетата изкъсо, както правя аз с моето, искам да кажа — с момчето на моя господар. Срамно е добри съседи да вдигат крамоли заради роговете и кръстовете. Аз плюя на всеки бог, щом заради него момчето ми яде бой и от носа му шурти кръв.