Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Но дори само мисълта за това ме караше да изтръпна, защото властта ужасяваше заешкото ми сърце, като виждах какви плодове никнеха от нея. За мен нямаше нищо по-страшно от непосилната отговорност, идеща от престола и короните, и ми беше непонятно как някой доброволно можеше да се стреми към такава отговорност. Затуй думите на Ейе за тайните помисли на Хоремхеб ми се струваха нелепи. Бях благодарен на съдбата, че в нощта на моето раждане тя с тръстикова лодка ме бе превела в бедняшкия квартал отвъд реката, благославях мургавите пръсти на царица Тейе, които бяха сплели тръстиките, освобождавайки ме от бремето на короните и от всякаква отговорност. Но по природа човек е толкова безразсъден и непоследователен, че независимо от всички уверения на моя разум сърцето ми изпитваше огорчение и усещаше неправдата, извършена спрямо мен. А пък моят разум ми подсказваше, че за мен тази неправда беше благодатна, понеже имах сърце не на владетел, а на кротък човек.

Както се лутах по коридорите на палата, обзет от трескави, горчиви мисли и без да гледам пред себе си, налетях естествено право на Мехунефер, настоятелката на игленицата, макар че бях решил да направя всичко възможно да не я срещна. Не е изключено потайните ми размисли да ме бяха отвели против волята ми право при нея, тъй като човек често сам не знае какво вършат краката му. Всеки случай здравата се изплаших при вида на дебело намазаното й лице и черните й очички, а подрънкването на многобройните накити по врата и гърдите й извикаха в ума ми трещенето на бойните колесници и щитовете, когато със завързани ръце тичах в пясъка на пустинята подир колесниците на Азирувите войници. Но като ме видя, Мехунефер се изплаши не по-малко от мен, сключи ръце, озърна се и ме дръпна зад колоните въпреки отчаяната ми съпротива. Там ме погали по бузите, огледа се боязливо и каза:

— Синухе, Синухе, гълъбче мое, вярно мое биче, дойде значи най-сетне да ме вземеш. Уверявам те, че приятелството ни в никакъв случай нямаше да те вкара в грях. Последвах те в Ахетатон, за да ти го кажа, обаче слугите, ти се отнесоха към мен подло и ме отведоха обратно на кораба. Когато скочих във водата и се върнах на брега, те отново ме хвърлиха в реката и ме бутаха с върлини, така че без малко не се удавих. Не ми оставаше нищо друго, освен да доплувам до кораба и там гребците ме изтеглиха с веслата си, което беше голям срам за мен. При все това не ти се сърдя, Синухе, защото съм убедена, че вината не беше твоя, а на безразсъдните ти слуги. Отпосле научих, че си заминал за Сирия с опасна задача и че по време на този поход си се прославил. Не знам обаче как да ти разкажа всичко и се боя, че ще нараня сърцето ти…

Тя закърши ръце, беше много объркана и черните й очички отбягваха погледа ми, та страхът ми се увеличи още повече — не можех да изтълкувам държането й другояче, освен в безумството си да почне да ме убеждава, че съм й направил дете, макар в милувките си да не бях стигнал дотам. Но тя се разплака, хвана ме за ръцете и изхълца:

— Синухе, Синухе, скъпи мой приятелю, аз съм малодушна жена и не биваше да ме оставяш сама. Не знам дали ще можеш да ме разбереш, като самият ти си толкова предан и стеснителен, но се надявам да успееш. Искам да ти кажа, че докато те нямаше, друг мъж ме погледна сластолюбиво и аз се поддадох. — Плачейки горчиво, тя утешително ме потупа по бузите и продължи: — Всъщност той не е лош човек и ми харесва, макар че не прилича на теб — як е като бик, бие ме и ще ми изскубне ушите. Затуй те моля, Синухе, иди си, за да не ни забележи двамата, че тогава ще ме бие още по-жестоко. Това не ми се иска, въпреки че понякога изпитвам наслада от болката, която ми причинява. Прости ми, Синухе, ако по този начин разбивам сърцето ти, но повече не бива да оставам насаме с теб.

Погледна ме плахо, боейки се вероятно, че и аз ще я ударя. Но облекчението ми беше толкова голямо, че на драго сърце бих се разсмял и заскачал от радост, ала се престорих на тъжен и й рекох:

— Хубавице Мехунефер, пожелавам ти да бъдеш щастлива, защото твоето щастие е и мое щастие. Помни все пак, че в сърцето си ще запазя твоя образ завинаги и никога няма да те забравя.

Не беше лъжа, защото знаех, че никога нямаше да забравя тази ужасна жена, но тя се трогна, потупа ме със сбръчканите си ръце по бузите и ми се стори, че щеше да допре устни до моите, ако не се страхуваше, че любимият й можеше да ни види. Накрая каза:

— Синухе, развълнувана от виното и скръбта, през нощта след смъртта на великата царска майка навярно съм ти наговорила странни неща. Вече не си спомням какво съм казала и се надявам, че и ти не помниш. Но ако помниш, знай, че всичките ми приказки са били чиста измислица и че с устата ми е говорело виното, а не аз. Великата царска майка беше добра, почтена жена, в нейна памет всеки ден принасяме жертви и за нея говорим само добро, особено откакто нейната душа започна да се явява в градинската постройка и нощем понякога да седи на царския престол в тронната зала с окачена царска брада.