Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Розовата й гръд бе напъпила и привличаше погледа, но от думите и поведението й забелязах, че шеметът на Тива вече я бе обзел, а пък аз нямах желание да се залавям с разпечатването на фараонски гърнета. Затуй изказах съжаление, че не нося лекарското си сандъче, и набързо си тръгнах. Не биваше да рискувам, а и Мерит ми харесваше повече от всички вавилонски принцеси. Но докато гледах на Тива и златния палат с очите на чуждоземната принцеса, аз се поучих и разбрах колко голяма беше покварата в златния палат, защото тя се беше заразила от нея и подражаваше на най-грозните египетски нрави. Затуй го разказах тук. Обаче трябва да призная, че като се разделихме, аз изпитвах по-друго угнетение. Не знам само дали то бе породено от нея или от всички останали мисли, които се рояха в главата ми. Всеки случай след срещата ни на мен ми беше по-лесно да напусна златния палат, отколкото ако си бях тръгнал само с жилата, забити от Ейе в сърцето ми.

Ще спомена още, че докато бях в Тива, една нощ пред дома ми спря паланкин и жрецът Хрихор дойде да ме навести. Припомни ми всичко станало между нас и рече:

— Не забравяй обещанието си, Синухе! Корабът вече се носи по буйната река, ала още не е късно да скочиш от него, ако пожелаеш.

— Не си спомням да съм ти обещавал нещо — отвърнах, запазвайки достойнството си. Тогава той се усмихна с усмивката на мъдрец, въртейки на палеца си свещения пръстен на Амон и с лъснало от елея лице, каза:

— Умът ти може да не е обещавал, ала сърцето ти обеща, макар ти сам да не го знаеш. Ето защо умът ти трябва да побърза и да догони сърцето ти, тъй като на зима по земята на Кеми ще плъзне глад, по петите му ще тръгнат болести, а след болестите ще потече кръв и тогава даже най-мъдрият вече не ще знае какво може да се случи.

— Разливът може лесно да се надигне — вметнах аз, — но като се надигне, събаря и повлича всички бентове по пътя си. Нищо чудно разливът, който ще надигнеш, да повлече и теб, Хрихор, теб и твоите жреци, без да мога да кажа дали ще ми е жал. Големият разлив може да нанесе много щети, но оттегли ли се, след себе си оставя повече плодородна тиня от когато и да било и реколтата става стократна.

Наместо да се раздразни, Хрихор запази мъдрата си кротост и рече:

— Сигурно се имаш за много умен, Синухе, като говориш толкоз сложно, ала сравнението ти е погрешно. По-скоро бих казал, че в мрака се кове меч и вече виждаш искрите да просъскват от острието му. Кове се меч, и то с безумството на фараона и с фанатизма на кръстовете, кове се с глада, с болестите и дори с кръвта, докато дойде време да прободе сърцето на Египет. Но щом сърцето на някой воин бъде прободено, той пада възнак и само червеите се възползуват от него да тлъстеят. Нима искаш да предадеш Египет във властта на червеите, Синухе? Дали ще е разлив или меч — все едно. Корабът все по-бързо се носи напред, но ти още можеш да скочиш с нас, Синухе, ако пожелаеш. Ако не желаеш, може да паднеш във водата и да се удавиш, щом стане късно за скачане. А ти ще скочиш, Синухе. Познавам, струва ми се, човешките сърца дотолкова, че мога да те уверя.

Успях само да му отвърна, че никой не знае какво ще стане утре. Смяташе ме за нерешителен, ала не подозираше, че в жилите ми може би тече царска кръв. Това като че ли обясняваше много от постъпките ми, които сам не разбирах и не можех да обоснова. Но съществуваше възможност то да бъде лъжа и въображение, подобно на всяко друго въображение, може би никой не познава собственото си сърце, което тласка човека към непонятни за него дела, било то злини или добрини.

Като сподели с мен всичко това, Хрихор пое обратно в мрака. Не се разделихме като врагове, но и като приятели не се разделихме. В Тива прекарах цялата пролет. Настъпи лятото с жегата си и с мухите в бедняшкия квартал, ала аз все удължавах престоя си в Тива и не исках да си тръгвам. Накрая фараон Ехнатон нареди да ме уведомят, че главоболието му се е усилило, и вече не можех да протакам заминаването си. В „Крокодилската опашка“ се сбогувах с Каптах, който ми рече: