Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Скъпа моя Мерит, ще се върна веднага щом мога, защото глад и жажда ме мъчат всеки миг, когато не съм при теб. Мнозина заминаха от Ахетатон и повече не се върнаха. Може и аз да дойда при теб и никога вече да не се върна в Ахетатон.

Но Мерит каза:

— Приказваш, без да се съобразяваш със сърцето си, Синухе. Познавам те и знам, че противоречи на доблестта ти да изоставиш фараона, когато и други го изоставят. В добри времена навярно би го сторил, но в лоши времена няма да смогнеш. Такова е сърцето ти, Синухе, и може би тъкмо затова съм твоя приятелка.

Думите й разбунтуваха сърцето ми и гърлото ми се сви при мисълта, че мога да я загубя. Затуй развълнувано й предложих:

— Мерит, Египет не е единствената страна на света. Омръзнаха ми раздорите между боговете, омръзна ми и безумието на фараона. Нека избягаме някъде надалеч и да заживеем заедно — ти, аз и малкият Тот, без да ни е грижа за утрешния ден!

Ала Мерит се усмихна и очите й потъмняха от печал, когато каза:

— Говориш нелепости и сам не си вярваш, но твоята лъжливост ми допада, защото доказва, че ме обичаш. Съмнявам се, че би могъл да живееш щастливо другаде освен в Египет, след като веднъж си се завърнал тук, а и аз не бих могла да бъда щастлива другаде освен в Тива. Това го знае всеки, който е пил от водата на Нил. Не, Синухе, от сърцето си никой не може да избяга и ти ще трябва да изпиеш чашата си до дъно. След време, като остарея, като погрознея и напълнея, ще ми се наситиш и ще ме намразиш за всичко, което съм ти попречила да преживееш. И понеже това не ми се иска, предпочитам да се откажа от теб.

— Ти си моят дом и моята земя, Мерит — продължих аз. — Ти си ми хлябът в ръката и виното в устата, сама го знаеш. Ти си единственият човек на света, с когото не се чувствувам самотен, и затуй те обичам.

— Точно така е — съгласи се Мерит с лека горчивина. — Аз наистина съм покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля. Но като че ли така трябва да бъде и повече не желая. Затуй няма да споделя тайната, която гризе сърцето ми и която може би е редно да узнаеш. Ще я запазя за себе си, макар че в слабостта си смятах да ти я разкажа. Заради теб самия ще я стая, Синухе, единствено заради теб.

И тя не ми разкри тайната си, защото беше по-горда, а може би и по-самотна от мен. Тогава още не бях го разбрал, тъй като при всяко нещо в крайна сметка мислех само за себе си. Така, струва ми се, постъпват всички любещи мъже, въпреки че това ни най-малко не ме оправдава. Ако любещите мъже смятат, че мислят не за себе си, а за нещо друго, те просто си го въобразяват, както човек си въобразява много други неща на този свят.

Така отново заминах от Тива, върнах се в Ахетатон и оттук нататък ми остава да описвам само неприятности. Затуй разказах толкова надълго за престоя си в Тива. Може би не заслужаваше да му отделям чак такова внимание, но го сторих за собствено удоволствие.

Тринадесета книга Земното царство на Атон

1

При завръщането ми в Ахетатон фараон Ехнатон действително лежеше болен и се нуждаеше от моята помощ. Бузите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха на лицето му, а шията му още повече се беше удължила, поради което при празненства главата му не издържаше тежестта на двете корони и се накланяше назад. Бедрата му бяха отекли, краката му бяха отънели като клечки, подочията му бяха лилави и подпухнали от постоянното главоболие. Вече не гледаше хората в очите, погледът му блуждаеше в други светове и заради своя бог често забравяше събеседниците си. Главоболието си влошаваше с разходка на открито в пладнешката жега без царска капела и чадър, за да излага главата си на благославящите лъчи на своя бог. Но лъчите на Атон не само че не го благославяха, ами го отравяха, та бълнуваше и сънуваше кошмари. Неговият бог сякаш приличаше на него, защото и той раздаваше добротата и любовта си прекалено щедро, прекалено непосредствено, обилно и насилствено, поради което последиците от добротата му бяха вредни, а любовта му сееше гибел.

Обаче в мигове на прояснение, когато обвивах главата му със студени компреси и успокоявах болките му с облекчаващи лекове, той ме поглеждаше с огорчение и скръб в очите, сякаш някакво неизразимо разочарование се бе промъкнало в душата му. Погледът му трогваше сърцето ми, заради слабостта му отново го обиквах и бях готов да пожертвувам много, ако можех да му спестя разочарованието.

— Синухе — промълвяше той, — възможно ли е виденията ми да са измама, да са плод само на болната ми глава? Ако е така, тогава животът е по-ужасяващ, отколкото мога да си представя, и на света владее не доброто, а неизмеримо зло. Това обаче е невероятно и затуй виденията ми трябва да са истина. Чуваш ли, непокорни Синухе, виденията ми трябва да са истина, дори неговото слънце вече да не грее в сърцето ми и моите приятели да оскверняват ложето ми. Аз не съм слепец, прозирам в човешките сърца, прозирам и в твоето, Синухе, в мекото ти и слабо сърце и знам, че ме смяташ за луд, ала ти прощавам, понеже сърцето ти бе озарено от светлината.