Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Знаем, че за нашата страна се разказват какви ли не ужасяващи истории, които завистливите народи съчиняват за нас. Затуй много се радваме на възможността да ви се представим лично, та със собствените си очи да се уверите, че сме възпитани хора и мнозина от нас знаят да четат и пишат. Ние не само че не ядем сурово месо и не пием детска кръв, както се говори за нас, ами умеем да се храним и по сирийски, и по египетски. При това сме кротки хора и не дирим свада, а напротив — даваме ви всякакви подаръци, без да искаме друга отплата, освен да споделите с нас неща, които ще ни бъдат от полза в стремежа ни да повишим познанията и възпитанието на нашия народ. Особено ни интересува например как си служат с оръжието вашите шардани, но същевременно се възхищаваме на изящните ви, позлатени бойни колесници, с които нашите тежки, неповратливи колесници без украса изобщо не могат да се сравняват. Не вярвайте на измислиците, разпространявани от митанските бежанци за нас, защото от тяхната уста говори озлоблението, след като в страха си побягнаха от своята родина и зарязаха имуществото си. Уверяваме ви, че нямаше да им се случи нищо лошо, ако си бяха останали у дома, и продължаваме да ги съветваме да се завърнат в страната си и да заживеят в сговор с нас. Няма да им придирваме за измислиците, понеже добре разбираме ожесточението им. Но вие също трябва да разберете, че Хати е малка страна, а пък имаме много деца, защото нашият велик цар Шубилулюма ги обича силно. Та изпитвахме нужда от земя за децата и нови пасища за добитъка, а в Митани имаше място за нас, тъй като тамошните жени раждат по едно, най-много по две деца. Освен туй непоносимо ни беше да гледаме каква неправда и насилие царяха в Митани. Честно казано, митанците сами ни повикаха на помощ, така че влязохме в страната им като освободители, а не като завоеватели. Сега в Митани има достатъчно място за нас, за децата и за добитъка ни и дори насън не се сещаме за нови походи, защото сме миролюбив народ. Искахме само достатъчно земя и след като я придобихме, ние се чувствуваме напълно задоволени.

Вдигаха чаши с изпъната ръка и величаеха Египет, а жените жадно се вглеждаха в набитите вратове и хищните им очи.

— Прекрасна страна е Египет и ние я обичаме — казваха те. — Ала и в нашата страна има какво да се научи. Убедени сме, че царят ни охотно ще заплати пътуването и престоя на ония високопоставени египтяни, които са дружелюбни към нас и желаят да опознаят нравите ни. Не е изключено и подаръци да им даде, защото много държи на египтяните и обича децата. Като стана дума за деца, ще напомним, че нашият цар иска жените ни да раждат по много, но нека красивите египтянки не се боят от нас — ще съумеем да се забавляваме с тях като културни хора и няма да им правим деца. Ще се любим по египетски, както се храним тук по египетски.

По този начин те ласкаеха високопоставените в Ахетатон и никой нищо не криеше от тях. Но според мен хетите донесоха в града полъха на смъртта, спомних си неприветливата им страна и набучените на кол магьосници покрай нейните пътища. Затуй не изпитах никаква тъга, когато си заминаха.

Самият Ахетатон вече не приличаше на себе си — жителите му бяха изпаднали във възбуда и по онова време ядяха, пиеха и се забавляваха настървено, както никога по-преди. Факлите пред домовете на знатните горяха до зори и от сутрин до вечер оттам отекваше музика и смях. Възбудата заразяваше дори слугите и робите, та те посред бял ден се клатушкаха пияни по улиците, без да зачитат някого и без да се стряскат от тоягата. Ала цялото това веселие беше болнаво, и наместо да удовлетворява хората, то ги изгаряше като изтощителна треска, защото целта им беше да се веселят, за да забравят бъдещето. Често сред веселбата, песните и опиянението над Ахетатон ненадейно падаше гробна тишина — смехът засядаше на гърлото и хората уплашено се споглеждаха, забравяйки подетите думи. Освен туй в Ахетатон се разнасяше странна, сладникава, противна миризма, чийто източник никой не познаваше и която нито благовонията, нито тамянът можеха да прогонят от хорските ноздри. Най-силно тя се усещаше призори и на залез-слънце, не идеше откъм реката, нито пък от рибните водоеми или от свещеното езеро на Атон и не изчезваше, макар че отходните тръби бяха отворени и почистени. Мълвеше се, че това била миризмата на проклятието на Амон.