Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

От външния свят в Ахетатон също не пристигаха добри вести. От Сирия Азиру изпращаше на фараона множество глинени плочки, изпълнени с различни оплаквания. Воините му, пишеше той, искали да се приберат по домовете си, за да пасат овцете и говедата си, да обработват земята и да се любят с жените си, защото били кротки хора и обичали мира. Но откъм Синайската пустиня разбойнически шайки непрекъснато прекрачвали законните гранични камъни и опустошавали Сирия. Тези шайки били въоръжени с египетско оръжие, използвали египетски бойни колесници и се предвождали от египетски офицери и понеже били постоянна заплаха за Сирия, Азиру не можел да разпусне хората си да се приберат по домовете. Началникът на гарнизона в Газа също се държал безочливо и нарушавал духа и буквата на мирния договор, като затварял портите на града за мирните търговци и кервани и по собствено злонамерено усмотрение подбирал кои да търгуват в Газа. Оплакванията на Азиру бяха безчет и жалбите му не секваха. Друг на негово място, пишеше той, отдавна щял да загуби търпение, но неговата сдържаност била голяма поради любовта му към мира. И все пак този ход на нещата трябвало да се прекрати, защото в противен случай не можел да отговаря за последиците.

Вавилон също се чувствуваше засегнат, загдето Египет му съперничеше на сирийските зърнени тържища. Пък и цар Бурабуриаш беше крайно недоволен от подаръците, изпратени му от фараона като чеиз — смяташе ги за недостатъчни и изреждаше какви ли не изисквания, които фараонът трябвало да изпълни на първо време, ако желаел да запази приятелството си с него. Постоянният вавилонски посланик в Ахетатон вдигаше рамене, разперваше ръце и като подръпваше брадата си, казваше:

— Моят господар прилича на неспокоен лъв, който се надига от леговището си и раздвижва ноздри да подуши какво ще довее вятърът. Той възлагаше надежди на Египет, но ако Египет наистина е толкова беден, че не може да му изпрати достатъчно злато, за да наеме във войската си здравеняци от дивите страни и да си построи бойни колесници, тогава не знам какво ще се случи. Моят господар винаги с готов да поддържа приятелство с един силен и богат Египет. Такъв съюз ще осигури мира на земята, тъй като и Египет, и Вавилон са достатъчно богати, не им е потребно да воюват и заради богатството си държат всичко да се запази постарому. Обаче за господаря ми приятелството с един слаб и беден Египет няма никаква стойност и само ще му бъде в тежест. Мога да добавя, че господарят ми беше изумен и ужасен, когато поради безсилието си Египет се отказа от Сирия. Всеки мисли за собствената си кожа и Вавилон трябва да мисли за себе си. Колкото и да обичам Египет и да му желая доброто, за мен интересите на моята страна са по-важни от египетските и няма да се учудя, ако скоро ми се наложи да си тръгна и да се прибера във Вавилон, въпреки че това ще ми донесе голямо огорчение.

Така говореше той и никой разумен човек не можеше да отрече мъдростта на думите му. По такъв начин цар Бурабуриаш престана да изпраща играчки и пъстри яйца на тригодишната си съпруга в Ахетатон, макар тя да беше дъщеря на фараона и в жилите й да течеше свещена кръв.

Затуй пък в Ахетатон пристигна група хетски пратеници, много от които бяха знатни велможи. Те заявиха, че са дошли да заздравят традиционната дружба между Египет и Хати и същевременно да се запознаят с египетските нрави, за които били слушали много хубави неща, както и с египетската войска, от чиято уредба и въоръжение разчитали да се поучат. Държаха се стегнато и вежливо и на придворните поднесоха големи подаръци. На младия Тут, съпруг на Анхсенатон и зет на Ехнатон, между другото подариха изготвен от синкав метал нож, който беше по-остър и по-здрав от всеки друг нож. Момчето много се зарадва и не знаеше как да им се отблагодари. В Ахетатон единствено аз притежавах подобен нож. Вече описах, че с него се бях сдобил от един хетски пристанищен началник, когото навремето излекувах. Посъветвах Тут да го позлати и посребри по сирийски обичай, както сам бях поръчал да украсят моя в Симира. Стана великолепно оръжие и Тут така му се възхищаваше, че пожела един ден да го положат заедно с него в гробницата му. Беше слабовато, болнаво момче и за смъртта мислеше повече, отколкото беше обичайно за неговите връстници.

Хетските велможи наистина бяха приятни и възпитани мъже, по нагръдниците и наметките им проблясваха изображенията на крилати слънца и двуостри брадви. Техните внушителни носове, волевите им брадички и неукротимият им поглед на хищен звяр очароваха придворните дами, които като всички жени обичаха всяка новост. Затуй те си спечелиха много приятели и денонощно пируваха в палатите на знатните, докато съвсем се изтощиха и с усмивка се заоплакваха от главоболие. Със същата усмивка казваха: