Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Господарю, както нареди, изкупих всичката налична пшеница и я складирах в различни градове. Скрих също малко зърно, защото предвидливият гледа напред, а не назад. Непрестанно се издават какви ли не недомислени наредби и закони да смущават честната дейност на търговеца. Ако настане глад, не е изключено зърното ти да бъде конфискувано и разпродадено на народа, а бирниците да приберат печалбата в кесията си, въпреки че досега такова нещо не се е случвало, пък и не е редно да се посяга на чуждата собственост и пшеница. Но вече всичко ми се струва възможно, след като излезе заповед празни гърнета повече да не се изнасят за Сирия, така че сега трябва да товаря моите тайно и с много разноски, от което печалбата ми намалява. Вече наистина не знам на главата си ли стоя или на краката, понеже тази заповед е толкова безсмислена, колкото и желанието на сирийците да купуват празни гърнета. Освен туй има забрана да се изнася пшеница за Сирия, но тази разпоредба е естествена и понятна и даже излезе прекалено късно, защото сега в цял Египет не може да се купи ни едно зрънце, за да се изпрати в Сирия. Срещу такива наредби и закони нямам нищо против, тъй като те успокояват народа, а тяхното издаване по стар обичай се протака дотогава, докато търговецът успее да си осигури печалбата и появата им с нищо не го ощетява. Обаче законът за празните гърнета е глупав и безсмислен. И той, разбира се, може да се заобиколи, като гърнетата преди превоза се напълнят с вода, за да не са празни. При това за износа на обикновена вода все още не е нужно да се плаща налог, независимо че бирниците на фараона са измислили какви ли не налози.

Освен туй Каптах каза:

— Блазе ти, господарю! Ако не се случи нещо непредвидено, след идната зима с пшеницата си ще бъдеш най-заможният човек в Египет и само фараонът ще бъде по-богат от теб. Трябва обаче да призная голямото си безпокойство от размирните времена, от роговете и кръстовете. Колкото и да смятам фараон Ехнатон за способен владетел, тъй като при неговото управление забогатях, все пак ми се иска царуването му да свърши и всичко да тръгне постарому, че в мир и сигурност да мога да се наслаждавам на богатството си, закрилян от добър ред и законност. И робите си вече не мога да разбера — държат се нахално, от ден на ден стават по-дръзки и не щат да ядат мухлясалото жито и гранивото масло, ами лисват паницата си в лицето на старшия. Пък и не смея да ги оправя с тоягата си, защото чух, че някакъв роб се нахвърлил върху стопанина си, изтръгнал му тоягата, набил го и избягал. Такова нещо още не беше се случвало и няма да е излишно, ако за назидание окачат няколко непокорници на стената с главата надолу. Дори измежду моите роби да ги вземат, пак няма да съжалявам за загубата.

Припомних му, че той самият е бил роб и е изпитал робската орисия, ала Каптах се ядоса и отвърна:

— Робът си е роб, господарят си е господар и това е най-добрият ред — така е било и така ще бъде винаги. В такъв ред няма никаква грешка. Най-доброто доказателство за това е, че аз, бившият роб, сега съм богаташ, дебелея благодарение на способността и умението си и същото може да стане с всеки роб, ако е умен и способен и ако умее да лъже и да краде като мен. Нима този ред не е най-добрият, щом дава всекиму еднакви възможности? Освен туй робът винаги се е хранел с мухлясало жито, граниво масло и кисела бира и в това няма какво да се променя. Редно е също така робът да бъде бит често и яката, за да вярва и почита господаря си и да хвали пред другите силната ръка на своя стопанин. Защото не яде ли бой, робът веднага става нахален и смята господаря си за малодушен. Всичко това го знам най-добре аз, който съм бил роб. Колко пъти задникът и краката ми са подпухвали от сладостното шибане на пръчката, без това ни най-малко да ми навреди. Напротив, научи ме още по-ловко да крада и да лъжа, така че на драго сърце бих предал този урок и на собствените си роби.

По тези въпроси беше излишно да споря с него. Сбогувахме се, също с Мерит и с малкия Тот. За мое огорчение и противно на надеждите ми не можех да ги взема със себе си, тъй като заповедта на фараона налагаше да бързам и пътуването по реката нямаше да им достави удоволствие. Но на Мерит казах:

— Последвай ме с малкия Тот, ще заживеете в дома ми в Ахетатон и тримата ще бъдем щастливи.

Мерит отвърна:

— Изтръгни някое цвете от пустинята, посади го в тлъста почва, поливай го всеки ден и ще видиш как ще повехне и ще загине. Така ще стане и с мен в Ахетатон. Приятелските ти чувства към мен също ще повехнат и ще угаснат, като ме сравняваш с придворните дами и те ти посочват всичко, с което се различавам от тях. Познавам жените, а ми се струва, че и мъжете познавам. Освен туй под достойнството на царския лекар е да държи в дома си жена, която е израсла в кръчма и пияни мъже години наред са опипвали бедрата й.

Рекох й: