Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

След туй премеждие плетачът на тръстика започна да уважава Мути и в празник обличаше подарената дреха. Синовете му се сприятелиха с Тот, отмъкваха от кухнята ни медени сладкиши и пердашеха наред момчетата както на роговете, така и на кръстовете, щом попаднеха на нашата улица да правят бели. Тот се биеше рамо до рамо с тях, така че дори Сет не би могъл да установи дали беше рог или кръст. И все пак, щом отидеше да играе на улицата, сърцето ми изтръпваше от страх. Не исках да го възпирам, за да се научи да не се огъва и да дири правото си, макар че всеки ден му втълпявах:

— Думата тежи повече от юмрука, Тот. Знанието е по-силно от невежеството, запомни го!

5

Друго за престоя ми в Тива почти няма какво да спомена, но ще продължа разказа си за него, понеже оттам насетне само неприятности остават за описване. По поръка на фараона трябваше да намина в златния палат, въпреки че страхът ми от Мехунефер беше голям и трябваше да се промъквам покрай стражите и придворните като заек, придържащ се към храстите от страх пред хищен орел. Там се срещнах със скиптроносеца Ейе, който — съвсем помръкнал и загрижен — открито ми каза:

— Синухе, всичко се изплъзва от ръцете ми и се боя, че от ден на ден все по-лошо ще става. Опитай се да вразумиш фараона и ако няма друг начин, дай му да пие упоително, за да се закроти и да забрави съновиденията си. Всяка негова следваща заповед е още по-безумна, та ми се струва, че изобщо не разбира накъде вървят нещата. Вкусът на властта вече направо ми нагарча, а пък и оня проклетник Хоремхеб заговорничи срещу мене и спира в Мемфис натовареното зърно, което изпратих за Сирия съгласно мирния договор и с цел да се сдобия със злато. Хоремхеб става все по-нагъл, не се подчинява на моите нареждания и управлява в Мемфис, сякаш е наместник на фараона там, макар да му е добре известно, че аз тук съм наместникът на фараона. Скоро закривеният скиптър в ръката ми наистина ще се окаже безпомощен и от камшика ми няма да има никаква полза, след като фараонът забрани смъртното наказание и не разрешава престъпниците да бъдат бити с тояги. Как си представя, че народът може да уважава законите, щом на крадеца вече не бива да се отсича ръка за назидание, нито да се отрязват нечии уши или нос? Това не го проумявам, защото така е било открай време и така би трябвало да си остане занапред, за да се запази уважението към законите. Ала как ще се запази това уважение, като законите всеки ден се изменят според хрумванията на фараона? Папирусовите свитъци пред трона изтъняват и се продупчват от непрекъснатото изчегъртване и поправяне на текста.

Той горчиво въздъхна и продължи:

— Жреците на Амон ме налитат като оси. Разумни мъже са: тачат старите обичаи, готови са на мир и сговор при умерени условия и биха допуснали Атон да властвува редом с Амон, защото и те са изплашени, че народът вече не почита никой бог. Хората сякаш изживяват последния си ден и казват: „Да ядем и пием, че утре ще си отидем и след смъртта няма да ни има.“ Повярвай ми, Синухе, не се ли вразуми фараонът, всичко това ще свърши ужасно. Ако ли пък не желае да се вразуми, тогава черепът му ще трябва да се отвори и за това си ни нужен ти, Синухе. За лекарската си отговорност не се тревожи — други ще я поемат наравно с теб. От специалисти по черепа и от хирурзи към тукашния Дом на живота вече събрах множество доказателства, които неопровержимо свидетелствуват, че заболяването на фараон Ехнатон е напреднало достатъчно и е уместно постоянното му главоболие да се излекува чрез трепанация. Освен туй, както знаеш, бедрата му продължават да наедряват и да се обезформят, така че той скоро не ще може да се движи. Много даровити лекари са на мнение, че водата, която го издува, се е вдигнала в главата му и е наложително да се източи.

Нямах намерение да разговарям с него за медицина, та запитах иронично:

— Роговете ли са решили кой ще бъде неговият наследник, или ти сам ще го избереш, жрецо Ейе?

Той се намръщи, повдигна ръце и рече: