Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Могъществото е като тръстика в човешките ръце — каза той. — Тръстиката се прекършва, а умната птица предвидливо прелита на върха на друга тръстика. Затуй може и да пия чаша вино с теб, Птахоре, макар да нямам този навик. Прави са думите ти, че виното лекува мъката.

— Че толкоз скоро ли? — запита Птахор и пазачът на печата разпери ръце, изразявайки безпомощността си.

— Не ми позволиха даже да будувам край леглото на умиращия господар — отвърна той. — С неблагодарност ми се отплащат, Амон да ме закриля. Великата царска съпруга прибра печата на фараона и гарнизонът само нея слуша. Редом с нея стои вероломният жрец, а престолонаследникът, бога ми, той пък гледа облещено като теле и се оставя да го теглят накъдето поискат.

— Като стана дума за жреца — рече Птахор и наля чаша вино за пазителя на печата, понеже при влизането му слугите бяха изчезнали, — сетих се, че тъкмо разказвах на приятеля си Синухе как на младини край пирамидите и аз като другите пътешественици надрасках името си върху лапата на големия сфинкс, та да се запази за вечни времена.

Пазителят на печата учтиво погледна към мен, но сякаш не ме забеляза.

— Пфу, Атон! — каза той и богобоязливо направи с ръка знака на Амон. — Господарят години вече не е стъпвал в храма на Атон и вратите му са ръждясали. Нали предпочете чуждоземно божество да дойде да го излекува. Това пък ако не е своенравие.

Той пак ме погледна и този път сигурно ме забеляза, защото бързо добави:

— На боговете им е позволено да своенравничат, тъй като те по природа са своенравни.

— Но престолонаследникът все пак загатна за Атон.

— Престолонаследникът! — каза пазителят на печата с безкрайно презрение. — Престолонаследникът е луд и болен. От мен да знаете, че преди фараонът да стигне в Дома на смъртта, великата царска съпруга ще си сложи брада, ще препаше лъвската опашка и ще почне да съди с короната на глава. Естествено, че жрецът ще я насърчава, но знайте също, че царицата трябва да се съюзи с Амон, ако мисли да властвува над Египет. — Той отпи и очите му се насълзиха. — Колко своенравни са наистина боговете. На Амон принасях жертва след жертва, първожреца му почитах като роден баща, бях върховен строител и покрих египетската земя с храмове на Амон, ала благодарност видях единствено от Сет и всичките му дяволи. — Пи и се разплака. — Едно старо псе съм аз — хлипаше той, — старо псе с проскубана козина! Подлагах гръб под нозете на царя и той добродушно притискаше главата ми в прахта. — Пак пи, захвърли златния камшик на пода и разкъса скъпата си дреха. — Суета на суетите! — извика той. — Но аз си имам гроб, скъпо натъкмен гроб, и те не могат да ми го отнемат. Не могат да ми отнемат вечния покой от дясната страна на моя цар, ако че съм старо, проскубано псе.

Той горчиво зарида с отпусната между ръцете глава. Птахор утешително я поглади и опипа подутините по нея.

— Интересна глава имаш — рече той. — От професионално любопитство мога безвъзмездно да я отворя…

Пазителят на печата дръпна главата си от ръцете му и уплашено повдигна лице. Птахор се направи, че го е разбрал погрешно, и раболепно продължи:

— Честна дума, напълно безвъзмездно, не ти искам и най-дребен подарък. Заради старото ни приятелство съм готов да отворя черепа ти само защото го намирам интересен.

Като се опря на масата и впери яростен поглед пред себе си, пазителят на печата се изправи, но Птахор го стискаше за ръката и продължи натрапничаво да го увещава:

— Няма да трае дълго. Ще го сторя много внимателно и може би още утре ще последваш господаря си в западните селения.

— Ти се подиграваш — рече пазителят на печата, отново стана важен и вдигна камшика от пода. — Не вярваш в Амон — продължи той и за всеки случай пак се хвана за масата. — Лошо, много лошо. Но нека ти е простено заради глупостта ти и затуй, че вече нямам власт да наказвам.

Той си тръгна, провесил камшика и скиптъра в лявата си ръка. Гърбът му беше превит от умора и скръб. След излизането му слугите се върнаха в залата, поляха ни да си измием ръцете и ни намазаха със скъпа помада.

— Изведи ме оттук, синко Синухе, стар съм и краката вече не ме държат — каза Птахор и аз го изведох на чист въздух. Нощта се беше спуснала, на изток светлините на Тива сияеха, по-ярки от вечерното зарево. Бях пил вино и в кръвта си отново усетих шемета на Тива, докато вдишвах аромата на градинските цветя и над главата ми звездите примигваха.

— Птахор — промълвих аз, — когато нощното небе пламне от отблясъка на тиванските светлини, в мен се събужда жаждата за любов.

— Любов не съществува — заяви Птахор категорично. — Мъжът тъгува, щом му липсва жена, с която може да спи. Ако пък отиде и спи с някоя, после му става още по-тъжно. Така е било и тъй ще бъде.

— Защо? — запитах го аз.

— Това и боговете не знаят — отвърна Птахор. — Но не ми говори за любов, за да не ти отворя черепа. Ще го сторя безвъзмездно, никакъв подарък няма да ти искам, а ще ти спестя много мъка.