Читаем Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.)) полностью

Хванах го за китките и усетих, че потното му тяло се тресе. Наоколо беше пусто, някъде в далечината злокобно зави чакал. Звездите постепенно избледняха и въздухът около нас стана мъртвешки сив. Изведнъж той се изтръгна от ръцете ми, скочи и се взря в планините на изток.

— Ето го бога! — прошепна той с пламнало от възбуда и болка лице. — Ето го бога! — повтори, повишавайки глас. — Ето го бога! — извика той в пустинята и наоколо заструи светлина, планините загоряха в позлата и слънцето изгря. Тогава той изпищя пронизително, строполи се на земята и загуби съзнание. Тялото му се затресе конвулсивно, устата му се сгърчи и краката му заритаха в пясъка. Но аз вече не се боях — и по-рано бях чувал този писък в Дома на живота, така че знаех какво трябва да сторя. Нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите му. Затуй откъснах парче от престилката си, навих го, сложих го в устата му и почнах да разтривам крайниците му. Знаех, че като дойде на себе си, ще бъде отпаднал и объркан. Огледах се за помощ, ала Тива беше далеч зад нас и никъде не се виждаше дори колиба.

В този миг покрай мен с крясък прелетя сокол, стрелна се право в ярките лъчи на изгряващото слънце и се изви високо над нас. После отново се спусна, сякаш му се искаше да кацне върху челото на престолонаследника. Така се стъписах, че несъзнателно направих свещения знак на Амон. Може би думите на принца се отнасяха за бога Хор и той ни се явяваше в образа на сокол. Принцът простена и аз се наведох над него. Когато вдигнах глава, видях, че соколът се бе превърнал в човек. Огрян от слънцето, пред мен стоеше млад хубав мъж с осанка на бог. В ръката си държеше копие, а раменете му бяха покрити с груба бедняшка наметка. Не вярвах в божества, ала за всеки случай му се поклоних доземи.

— Какво му е? — запита той на диалекта, говорен в Долната земя, и посочи престолонаследника. — Болно ли е момчето?

Засрамих се и се вдигнах на колене да го поздравя според обичая.

— Болно е — казах аз. — Ако си разбойник, от нас няма да добиеш голяма плячка, но ако ни помогнеш, боговете може да те благословят.

Той нададе крясък като сокол и от висините птицата тутакси се спусна като камък и кацна на рамото му. Реших, че най-добре ще е да продължа да бъда внимателен — можеше въпреки всичко да се окаже божество, макар и от по незначителните. Затуй му заговорих почтително и любезно го запитах кой е, откъде иде и къде отива.

— Аз съм Хоремхеб, синът на сокола — отговори той гордо. — Родителите ми са обикновени сиренари, но в деня на раждането ми на мен са ми предсказали, че ще стана повелител на много хора. Соколът ме доведе тук, след като в града никой не ми даде подслон. Вечерно време жителите на Тива се боят от копието ми. А иначе възнамерявам да постъпя във войската на фараона. Казват, че той бил болен — и в такъв случай сигурно се нуждае от силни ръце, които да бранят властта му.

Снагата му беше стройна като на млад лъв, а погледът му пронизваше като стрела. Със завист си помислих, че не една жена би му казала: „Хубави момко, искаш ли да бъдеш разтуха в самотата ми?“

Престолонаследникът изпъшка, опипа лицето си и присви крака. Извадих парчето плат от устата му и съжалявах, че нямаше капка вода, за да се освежи. Хоремхеб го гледаше с любопитство и дръзко запита:

— Ще умре ли?

— Няма да умре — отвърнах раздразнено. — Боледува от святата болест.

Хоремхеб ме погледна и стисна копието си.

— Ти нямаш право да ме презираш — рече той. — Макар да ходя бос и все още да съм беден, аз мога да пиша прилично и да чета надписи и ще стана повелител на много хора. Кой бог се е вселил в него?

Народът вярва, че щом някой страда от святата болест, чрез неговата уста говори някой бог. Оттам и въпросът му.

— Той си има собствен бог — отвърнах аз. — Струва ми се, че е малко луд. Като дойде на себе си, ще ми помогнеш да го пренесем в града. Там ще му наемем паланкин да се прибере у дома си.

— Ще настине — рече Хоремхеб, свали наметката си и с нея покри престолонаследника. — В Тива утрините са хладни, но аз имам гореща кръв. Освен това познавам много богове и мога да назова някои, които ме закрилят. Но за мой бог съм си избрал Хор. Момчето сигурно има богати родители. Кожата му е светла и нежна и ръцете му никога не са вършили тежка работа. А ти кой си?

Проявяваше голяма словоохотливост, защото беше бедняшки син и по дългия си път до Тива се бе сблъскал с недружелюбност и унижения.

— Лекар съм — отвърнах аз. — Бях ръкоположен и за жрец от първа степен в тиванския храм на Амон.

— Сигурно си го довел в пустинята, за да оздравее — предположи Хоремхеб. — Трябвало е обаче да го облечеш по-добре. Но ти не мисли, че се бъркам в работата на лекарите — добави той учтиво.

Студеният червеникав пясък блестеше от светлината на изгряващото слънце, аленото острие на копието лъщеше, а над главата на Хоремхеб соколът се виеше и надаваше крясък. Престолонаследникът се изправи на крака. Зъбите му тракаха, той простена тихо и се огледа с блуждаещ поглед.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное
Полтава
Полтава

Это был бой, от которого зависело будущее нашего государства. Две славные армии сошлись в смертельной схватке, и гордо взвился над залитым кровью полем российский штандарт, знаменуя победу русского оружия. Это была ПОЛТАВА.Роман Станислава Венгловского посвящён событиям русско-шведской войны, увенчанной победой русского оружия мод Полтавой, где была разбита мощная армия прославленного шведского полководца — короля Карла XII. Яркая и выпуклая обрисовка характеров главных (Петра I, Мазепы, Карла XII) и второстепенных героев, малоизвестные исторические сведения и тщательно разработанная повествовательная интрига делают ромам не только содержательным, но и крайне увлекательным чтением.

Александр Сергеевич Пушкин , Г. А. В. Траугот , Георгий Петрович Шторм , Станислав Антонович Венгловский

Проза для детей / Поэзия / Классическая русская поэзия / Проза / Историческая проза / Стихи и поэзия