Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Реших, че е най-добре сам да се нагърбя със задачата на роб — вдигнах го на ръце и го отнесох в стаята, отредена ни за нощуване. Беше толкова дребен и стар, че дори не се задъхах. Сложих го в леглото и той веднага заспа, след като напразно опипа около себе си за чаша вино. Завих го с меки кожи, за да не мръзне в хладната нощ, и се върнах на градинската тераса. Бях млад, а младостта не жадува за сън в предсмъртната нощ на фараона.

От терасата като шумолене на далечни тръстики долавях приглушените гласове на хората, нощуващи край стените на палата.

2

Червеникавите светлини на Тива искряха на източния небосклон, аз будувах сред аромата на градинските цветя и си мислех за две очи, зелени като Нил по време на летния зной, когато забелязах, че не съм сам на терасата.

Лунният сърп беше тънък, звездите едва-едва блещукаха и аз не можех да установя мъж ли се приближаваше или жена. Застана до мен и се вгледа в лицето ми, мъчейки се да ме разпознае. Отстъпих и тогава прозвуча писклив като на дете заповеднически глас:

— Ти ли си, Самотнико?

По гласа и слабата фигура познах, че беше престолонаследникът. Поклоних му се доземи, без да се осмеля да отговоря нещо. Но той нетърпеливо ме дръпна нагоре и каза:

— Изправи се и не се прави на глупак! Никой не ни гледа, така че не е нужно да ми се кланяш. Спести си поклоните за бога, чийто син съм аз, защото има само един бог, а всички останали са негови превъплъщения. Ти знаеш ли това? — Без да дочака отговор, той замислено добави: — Всички останали, с изключение може би на Амон, който е лъжовен бог.

— О! — възкликнах аз и стъписано вдигнах ръце, за да покажа, че се боя от такива думи.

— Както и да е — рече той. — Видях те, когато седеше при баща ми и подаваше на извеяния Птахор ножа и чукчето. Тогава те нарекох Самотника. Майка ми пък нарече Птахор Старата маймуна. Това ще ви бъдат имената, ако трябва да умрете, преди да напуснете палата. Но твоето име аз съм го измислил.

Реших, че той наистина трябва да е болен и луд, щом говори такива щуротии. Обаче нали и Птахор беше казал, че ни очаква смърт, ако фараонът умре, и кръвоспирателят му бе повярвал. Усетих как прорастващите ми коси почнаха да се изправят и възпиращо протегнах ръка, защото не ми се искаше да умра.

До себе си долавях неравното и възбудено дишане на престолонаследника, ръцете му се свиха и той промърмори:

— Неспокоен съм, ще ми се да бъда другаде. Знам, че моят бог ще ми се яви, но се боя. Остани с мен, Синухе, защото, щом той ми се яви, силата му смазва тялото ми и после езикът ме боли.

Разтреперих се при мисълта, че е болен и говори несвързано като побъркан. Той ми заповяда да тръгна с него и аз го последвах. Слязохме от терасата, минахме покрай царското езеро и иззад зидовете в ушите ми като стенание нахлу шепотът на скърбящата тълпа. Завихме зад оборите и кучкарниците и през вратата за прислугата излязохме, без стражите да ни забележат. Беше ме много страх, защото Птахор бе казал, че преди смъртта на фараона не ни е разрешено да напускаме палата. Но можех ли да се възпротивя на престолонаследника?

Той се движеше бързо, с изпънато тяло и плавна крачка, така че никак не ми беше лесно да го следвам. Носеше само престилка и луната осветяваше белезникавата му кожа, тънките крака и бедрата, широки като на жена. Осветяваше щръкналите му уши и измъченото му трескаво лице с поглед, вперен сякаш в някакъв невидим за другиго дух.

— Ще вземем лодка — каза той, когато стигнахме до брега. — Трябва да тръгна на изток, за да посрещна баща си.

Без да избира, той стъпи в най-близката тръстикова лодка. Последвах го и ние загребахме напряко през реката. Никой не ни подгони, въпреки че бяхме откраднали лодката. Нощта беше неспокойна, лодки кръстосваха по реката, а пред нас небето все по-ярко се червенееше от светлините на Тива. Пристигайки на отсрещния бряг, той пусна лодката по течението и без да се извръща, закрачи напред, сякаш многократно бе минавал по този път. Нямаше как — поех след него с боязън в сърцето. Не бяхме единствените будуващи в нощта и никой от стражите не ни подвикна, защото в Тива се знаеше, че последният час на фараона вече настъпва.

Ходенето беше изнурително и издръжливостта на крехкото му тяло ме удивляваше. Макар нощта да беше доста хладна, по гърба ми се стичаше пот, докато го догонвах. Звездите промениха положението си, луната залезе, а той все вървеше напред. От долината навлязохме в безлюдната пустиня, градът остана зад гърба ни и на небето пред нас се откроиха тъмните силуети на трите източни планини — стражите на Тива. Почнах да се чудя откъде и как ще намеря паланкин за връщането, понеже ми се струваше, че краката му нямаше да издържат обратния път.

Най-сетне той седна задъхан на пясъка и каза боязливо:

— Хвани ме за ръцете, Синухе, защото те треперят и сърцето ми се разтуптя. Наближава часът, светът е пуст и в него сме само ние двамата. Но там, където отивам аз, ти не можеш да ме последваш. И все пак не искам да съм сам.