Читаем Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.)) полностью

— Видях го — рече той. — Мигът ми се стори столетие, аз нямах възраст и той протегна хиляда благославящи ръце над главата ми и всяка от тях ме дари със знака на безсмъртието. Как тогава да не вярвам?

— Дано само не си си прехапал езика — казах аз загрижено. — Опитах се да те предпазя, но нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите ти.

В ушите му думите ми бяха като бръмчене на муха. Той се бе вторачил в Хоремхеб, погледът му се проясни, очите му се разшириха. Усмивката и удивлението му го правеха красив.

— Тебе Атон, единственият бог, ли те изпраща? — запита той слисан.

— Соколът летеше пред мен и аз го следвах — каза Хоремхеб. — Така стигнах дотук, друго не знам.

Престолонаследникът забеляза копието в ръката му и смръщи чело.

— Ти носиш копие — каза той неодобрително. Хоремхеб протегна копието си и рече:

— Дръжката му е от превъзходно дърво. Изкованото му от мед острие жадува за кръвта на враговете на фараона. Да, копието ми е зажадняло и името му е Смъртоносното.

— Само не кръв — възрази престолонаследникът. — Кръвта ужасява Атон. Няма нищо по-отвратително от течащата кръв.

По време на операцията бях видял притворените очи на престолонаследника, но тогава още не знаех, че той беше от ония хора, на които при вида на течаща кръв им прилошава и могат да припаднат.

— Кръвта пречиства народите и ги прави силни — каза Хоремхеб. — От кръвта боговете пълнеят и се чувствуват добре. Докато има войни, ще има и кръвопролитие.

— Войни никога вече няма да има — заяви престолонаследникът.

— Това момче е полудяло — засмя се Хоремхеб. — Войни винаги е имало и винаги ще има, защото народите трябва да изпробват своята годност за живот.

— Всички народи са негови чеда, всички езици и цветове, черната земя и червената земя — рече престолонаследникът, загледан в слънцето. — Ще му издигна храмове във всички страни, а на владетелите им ще разпратя знака на живота, защото аз го видях, от него съм роден и при него ще се върна.

— Той не е с всичкия си — прошепна ми Хоремхеб и състрадателно поклати глава. — Сега вече разбирам, че му е нужен лекар.

— Неговият бог току що му се яви — предупредих аз Хоремхеб със сериозен тон, понеже ми беше симпатичен. — Святата болест му позволи да го види и не е наша работа да разсъждаваме върху думите на неговия бог. Всеки е честит с вярата си.

— Аз вярвам в копието и сокола си — рече Хоремхеб.

А престолонаследникът с вдигната ръка приветствува слънцето, лицето му отново беше възбудено и хубаво, сякаш се взираше в друг, невидим за нас свят. Като свърши молитвата си, ние го поведохме към града и той не се възпротиви. Болестният пристъп бе омаломощил краката му, той стенеше и се олюляваше. Затуй го взехме на ръце между нас и продължихме пътя си, следвайки сокола.

Когато стигнахме началото на обработваемата земя, докъдето се простираха напоителните канали, видяхме, че ни чака царският паланкин. Робите се бяха излегнали на пясъка, а от паланкина слезе да ни посрещне едър жрец с бръсната глава и мургаво лице, излъчващо мрачно обаяние. Поклоних му се с отпуснати пред коленете ръце, защото се досетих, че това е жрецът на Ра-Херахти, за когото ми бе говорил Птахор. Но той не ми обърна внимание, а се хвърли ничком пред престолонаследника и го поздрави като фараон. Това означаваше, че Аменхотеп III беше починал. След туй робите притичаха да се погрижат за новия фараон — измиха крайниците му, разтриха ги и ги намазаха с помада, облякоха му дрехи от царски лен и на главата му сложиха фараонска шапка.

В същото време Ейе се обърна към мене и ме запита:

— Той срещна ли се със своя бог, Синухе?

— Срещна се — отговорих аз. — Но аз бдях над него, така че нищо лошо не му се случи. Ти откъде знаеш името ми?

Той се усмихна и каза:

— Моята задача е да знам всичко, което става в палата, докато удари часът ми. Името ти ми е известно, както и това, че си лекар. Затуй бях сигурен, че той се намира в грижовни ръце. Знам също, че си жрец на Амон и си положил клетва пред него.

Последните думи изрече натъртено и заканително, ала аз разперих ръце и запитах:

— Какво значение има една клетва пред Амон?

— Прав си — продължи той — и не е нужно да се каеш. Знай само, че той става неспокоен, когато наближи срещата му с бога. Тогава нищо не може да го възпре, но не разрешава на стражите да го придружават. Вие обаче през цялата нощ бяхте в безопасност, нищо не ви застрашаваше и както виждаш, паланкинът го чака. А оня копиеносец там? — посочи той Хоремхеб, който стоеше встрани със сокола на рамо и опипваше върха на копието си. — Не е ли по-добре да умре, за да не се разгласяват фараонските тайни?

— Той зави фараона с наметката си, за да не настине — казах аз. — Готов е да насочи копието си срещу враговете на царя. Смятам, че жив ще ти е по-полезен, отколкото мъртъв, жрецо Ейе.

Жрецът небрежно му подхвърли златна гривна и каза:

— Някой ден можеш да наминеш в палата и да ми се обадиш, копиеносецо.

Но Хоремхеб не улови гривната и тя падна в пясъка до краката му.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное
Полтава
Полтава

Это был бой, от которого зависело будущее нашего государства. Две славные армии сошлись в смертельной схватке, и гордо взвился над залитым кровью полем российский штандарт, знаменуя победу русского оружия. Это была ПОЛТАВА.Роман Станислава Венгловского посвящён событиям русско-шведской войны, увенчанной победой русского оружия мод Полтавой, где была разбита мощная армия прославленного шведского полководца — короля Карла XII. Яркая и выпуклая обрисовка характеров главных (Петра I, Мазепы, Карла XII) и второстепенных героев, малоизвестные исторические сведения и тщательно разработанная повествовательная интрига делают ромам не только содержательным, но и крайне увлекательным чтением.

Александр Сергеевич Пушкин , Г. А. В. Траугот , Георгий Петрович Шторм , Станислав Антонович Венгловский

Проза для детей / Поэзия / Классическая русская поэзия / Проза / Историческая проза / Стихи и поэзия