Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Бях млад и науката в Дома на живота вече не ме въодушевяваше. Шеметът на Тива ме бе обзел, исках да забогатея, да се прочуя и да се възползувам от времето, докато все още всички знаеха името ми — Синухе, Този, който е самотен. Имах злато, купих си скромна къща в покрайнините на богаташкия квартал, обзаведох я според възможностите си и за слуга си взех роб — мършав и едноок, но иначе отговаряше на нуждите ми. Казваше се Каптах и той самият ме убеди в ползата от недъга си, защото, докато пациентите ми чакали реда си в приемната, той щял да им обяснява, че съм го купил съвсем сляп и съм излекувал едното му око. Затуй го и взех. За бъдещата си приемна поръчах няколко картини. На една от тях се виждаше как мъдрият бог на медицината Имхотеп ме обучава. Както се полагаше, аз бях нарисуван дребен в сравнение с него, но отдолу имаше надпис: „Най-умният и най-способният сред учениците ми — Синухе, син на Сенмут, Този, който е самотен“. На друга картина принасях жертва на Амон, за да му отдам заслужената почит и пациентите да ми имат доверие. На трета великият фараон, изобразен като птица, ме гледаше от небето, докато слугите му ми отмерваха злато и ме обличаха с нови одежди. Накарах Тутмос да ги нарисува, макар да не беше правоспособен художник и името му да не стоеше в книгата на храма на Птах. Поръчах му ги, защото беше мой приятел. В чест на приятелството ни той ги нарисува много изкусно, по традиционния начин, и те пламтяха в червено и жълто — най-евтините от всички бои на пазара. Успя да ги нарисува така, че ония, които ги видят за първи път, удивени да вдигнат ръце и да кажат:

— Синухе, синът на Сенмут, Този, който е самотен, умело лекува пациентите си и наистина заслужава доверие.

Когато всичко беше готово, седнах в очакване на пациенти и болни, за да ги лекувам. Дълго седях и чаках, ала пациенти не идваха. Надвечер отидох в кръчмата да разведря душата си с вино, понеже ми беше останало още малко злато и сребро от дворцовия подарък. Бях млад, смятах се за способен лекар и не се тревожех за бъдещето. Разведрявах душата си и с Тутмос на висок глас разговаряхме за положението в двете царства. По онова време всички хора по площадите, пред дюкяните, в кръчмите и публичните домове разговаряха на висок глас за положението в двете царства.

Предсказанието на стария пазител на печата се бе сбъднало. Когато тялото на великия фараон бе подготвено да устои на смъртта и положено в гробница в Долината на царете и вратите на гробницата бяха запечатани с царския печат, великата царска майка седна на трона с камшик и скиптър в ръка, с царска брада и царска лъвска опашка около пояса. Престолонаследникът още не беше коронован — казваха, че преди да поеме властта, искал да се пречисти и да се моли на боговете. Но ето че великата царска майка прогони стария пазител на печата и настани от дясната си страна неизвестния жрец Ейе, така че той се издигна над всички египетски сановници, настани се при четиридесетте кожени свитъка в Дома на справедливостта и започна да се разпорежда с бирниците и царските зидари. Тогава именно целият храм на Амон забръмча като кошер, появиха се лоши поличби и царските жертвоприношения не сполучваха. Заговори се за чудновати сънища, които жреците разтълкуваха. Ветровете промениха посоката си противно на всякакъв ред в природата, в Египет два дни наред валя дъжд, складовете на кея протекоха и зърното изгни. Водите на няколко езера в околностите на Тива се превърнаха в кръв и много народ се извървя да ги види. Но хората все още не се плашеха, защото такива неща се бяха случвали винаги щом жреците се разгневяха.

За сметка на това вълнението и празнословието се ширеха, ала фараонските наемници в казармите — египтяни, сирийци, негри и шардани — получаваха богати подаръци от царската майка, на терасата в палата на военачалниците се раздаваха златни огърлици и почетни знаци и редът се запазваше. Нищо не застрашаваше могъществото на Египет, защото в Сирия гарнизоните също се грижеха за реда, а князете на Библос, Симира, Сидон и Газа, прекарали детството си край нозете на фараона и получили възпитание в палата, скърбяха за него, сякаш бяха загубили собствения си баща, и пращаха на царската майка послания, в които я уверяваха, че са прах под краката й. Но в Куш, в Нубия и по границите със Судан открай време съществуваше обичай след смъртта на фараона да се воюва, като че ли на негрите им се искаше да изпробват търпението на новия фараон. Затуй царският наместник в южните земи, синът на бога в южните гарнизони, вдигна войските си на крак веднага щом получи известието за смъртта на фараона. Те минаха границата, подпалиха много села и се върнаха с богата плячка — говеда, роби, лъвски опашки и щраусови пера. Така пътищата в Куш отново бяха сигурни и всички разбойнически племена оплакваха горко смъртта на фараона, виждайки вождовете си увиснали с главата надолу по стените на пограничните крепости.