Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Дойдох да се посъветвам с теб, Синухе, който си самотен — каза той.

— Не разбирам — учудих се аз. — Здрав си като бик и си смел като лъв. Едва ли мога да ти помогна като лекар.

— Трябва ми приятелски, а не лекарски съвет — рече той и седна. Едноокият ми слуга Каптах му поля да си измие ръцете. Почерпих го със сладкиша, който беше изпратила майка ми Кипа, и му налях скъпо вино от пристанището, защото се радвах да го видя.

— Издигнал си се — казах аз. — Станал си царски офицер и жените сигурно те харесват.

— Остави се, всичко е толкова отвратително — намръщи се той, после продължи възбудено и с пламнало лице: — Палатът е пълен с мухи, които само ме оплюват. По твърдите улици на Тива краката ми се набиват, а сандалите стягат пръстите ми. — Той изу сандалите си и разтри пръстите на краката си. — Офицер съм на телохранителите, ала там офицери стават и десетгодишни хлапета с още неотрязани къдрици на челото. И нали са от знатен произход, те ме подиграват, присмиват ми се. Един лък не могат да опънат, а покритите им със злато и сребро мечове са играчки, които стават за рязане на печено, но не и за проливане на вражеска кръв. Карат колесниците си, без да спазват реда, заплитат се в юздите, колелата им се заклещват в колелата на другите колесници. Войниците пиянствуват, спят с робините от палата и не се подчиняват на заповедите. Във военното училище старите писания им се четат от хора, които не са помирисвали война и не познават ни глад, ни жажда, нито пък страха пред противника.

Той ядно поклати златната огърлица и каза:

— Каква стойност имат огърлиците и почетните знаци, щом са заслужени не в боя, а с поклони в краката на фараона? Царската майка си е вързала брада, препасала е лъвска, опашка, но кой воин може да почита жена владетелка? Знам, знам — рече той и вдигна ръка, когато се опитах да му припомня великата царица, изпратила кораби срещу Пунт. — Както е било, така и сега трябва да бъде. Но аз ще ти кажа, че по време на великите фараони воинът не е бил презиран както днес. Тиванците смятат воинската професия за най-долна от всички професии и не дават войник да прекрачи прага им. Само си пилея времето. Дните на младостта и силата ми отиват на вятъра, след като на военно изкуство ме учат хора, които с вой ще хукнат да бягат, щом чуят бойния вик на негрите. Честна дума, те ще се побъркат, ако край ухото им изсвисти стрелата на пустинен обитател. Ще се сврат под полата на майка си, ако дочуят трясъка на настъпващите колесници. Кълна се в сокола си, че воинското умение се придобива само в боя и че само сред звъна на оръжията проличава колко струва един мъж. Затуй мисля да се махна оттук.

Той удари с камшика по масата, от което чашите се катурнаха, а слугата ми изпищя от уплаха и побягна навън.

— Май че наистина си болен, приятелю Хоремхеб — обадих се аз. — Очите ти горят като на трескав и пот те избива.

— Не съм ли аз мъж? — каза той, стана и се тупна с юмрук по гърдите. — С двете си ръце мога да вдигна по един як роб и да разбия главите им една о друга. Мога да нося тежки товари, както подобава на един воин, пробягвам дълги разстояния, без да се задъхам, не се боя от глад и жажда, нито пък от жаркото слънце в пустинята. Ала за ония всичко това е непристойно, жените в палата се възхищават единствено на мъже, на които не им расте брада. Възхищават се на мъже с тънки ръце, неокосмени гърди и момичешки бедра. Възхищават се на мъже, които носят чадъри за слънце, червят устните си и с премрежен поглед чуруликат като птичките по дървесните клони. А мене ме презират, защото съм силен, защото кожата ми е обгоряла от слънцето и по ръцете ми личи, че умея да се трудя. Той замълча и дълго стоя с вперен пред себе си поглед.

— Ти си самотен, Синухе — каза той. — Аз също съм самотен, по-самотен от всекиго другиго, защото се досещам какво трябва да стане. Знам, че съм създаден, за да повелявам над много хора, и че един ден двете царства ще се нуждаят от мен. Затуй съм по-самотен от всички други, но самотата ми вече е непоносима, Синухе. На сърцето ми пари, гърлото ми се е свило и нощем не спя.

Бях лекар и смятах, че имам известна представа за мъжете и жените. Затова го подпитах:

— Сигурно е омъжена и съпругът й я пази зорко?

Хоремхеб ме погледна и очите му така страшно засвяткаха, че бързо вдигнах чашата от пода и му налях вино. Той се успокои, поглади се по гърдите и гърлото и каза:

— Трябва да се махна от Тива. Иначе ще се задуша в тази смрад и мухите ще ме оплюят. — После смирено ме погледна и тихо промълви: — Ти си лекар, Синухе, дай ми някое лекарство, с което да надвия любовта.

— Това е много лесно — рекох аз. — Мога да ти дам сок от плодове. Размесен с вино, той ще те направи силен и похотлив като павиан, жените ще въздишат в прегръдките ти и свят ще им се завива. Няма нищо по-лесно, стига да искаш.

— Не, не — отвърна той. — Погрешно ме разбра. Силите ми са наред, но искам лекарство, което да ме излекува от лудостта. Искам лекарство, което ще успокои сърцето ми и ще го направи кораво като камък.