Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Но без теб не тръгвам, Синухе — каза Хоремхеб и се почувствува малко неловко. — Аз съм човек от простолюдието, мога да раздавам ритници и да размахвам камшика, ала не знам как е редно да се държа в Тива и по-точно как да се отнасям с тукашните жени. Ти си светски човек, Синухе, роден си в Тива и затуй трябва да дойдеш с мен.

Бях пил вино, доверието му ме поласка, пък и не исках да му призная, че от жени разбирах толкова малко, колкото и самият той. Ето защо пратих Каптах да ни намери паланкин и уговорих с носачите заплащането, докато Хоремхеб продължаваше да пие, за да окуражи сърцето си. С паланкина стигнахме до храма на Баст. Като видяха факлите и лампите пред дома, в който отивахме, носачите се развикаха и настояха за допълнително възнаграждение, но Хоремхеб ги шибна с камшика и те обидено млъкнаха. Млади жени, застанали пред входа на храма, ни се усмихваха и ни канеха на жертвоприношение с тях, ала ние ги подминахме, защото нямаха дрехи от царски лен и не носеха перуки.

Влязохме в двора. Аз вървях напред и никои не се учуди на появата ни — приветливи слуги ни поляха да си измием ръцете, а отвътре към верандата се носеше миризмата на топли ястия, на благовонни мазила и цветя. Роби ни накичиха с венчета от цветя и окуражени от виното, ние се отправихме към салона.

С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.

По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.

Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:

— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.

— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.

— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.

Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:

— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.

Тя вдигна ръка в скръбен жест. В сърцето си почувствувах голямо огорчение и тялото ми натежа от мъка. Свалих пръстена, подадох й го и казах:

— Вземи тогава пръстена си. Аз си тръгвам, защото не искам да те разстройвам и да помрачавам радостта ти.

— Не си отивай! — каза тя внезапно и както някога леко докосна ръката ми, повтаряйки тихо: — Не си отивай!

В този момент разбрах, че прегръдката й щеше да ме изгори по-лошо от огън и че без нея никога нямаше да бъда щастлив. Но слугите ни наляха вино, пихме за разведряване на душата и аз усетих наслада, каквато никога дотогава не бях изпитвал.