Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Случилото се не направи никому впечатление. Беше станало късно и гостите би трябвало вече да се разотиват. Те обаче продължаваха да пият, клатушкаха се насам-натам, препъваха се в столчетата по пода и размахваха дрънкалки, които бяха докопали от музикантите. Прегръщаха се, наричаха се „братчета“ и „сестрици“, миг след това се сдърпваха и си подвикваха „говедо“ и „скопец“. Жените безсрамно сваляха перуките си и позволяваха на мъжете да галят голите им глави. Откакто богатите и знатни дами бяха почнали да бръснат главите си, за мъжете нямаше по-голяма ласка от тази. Някои от тях посягаха също към Нефернефернефер, но тя ги отблъскваше с ръка, а щом ставаха по-нахални, аз ги настъпвах по пръстите на краката, независимо от ранга и положението им, понеже всички бяха замаяни от виното.

Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.

— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.

— Къде ще ходиш? — запита тя, преструвайки се на изненадана.

— Ще будувам на улицата пред дома ти — отвърнах аз. — Ще отида да принеса жертва във всички тивански храмове от благодаря пост към боговете, че отново те срещнах. Откакто те видях, аз пак вярвам в тях. Ще набера цвят от дърветата и ще го разпръсна пред нозете ти, когато излезеш от дома си. Ще купя смирна и с нея ще намажа стълбовете на портата ти…

— По-добре ще е никъде да не ходиш — каза тя, усмихвайки се. — Имам си достатъчно цвят и смирна. Предпочитам да останеш тук, защото, както си възбуден от виното, можеш да се захласнеш по някоя друга жена, а това не ми се иска.

Думите й така ме въодушевиха, че ми се щеше да я грабна в прегръдките си, но тя ме възпря:

— Недей! Не желая слугите да ни видят, защото, макар да живея сама, аз не съм презряна жена. И понеже държиш да бъдеш откровен с мен, аз също ще бъда откровена. Затуй още няма да пристъпваме към онова, заради което си дошъл, а ще идем в градината и там ще ти разкажа една приказка.

Тя ме отведе в градината си, обляна от лунната светлина. Миртите и акациите ухаеха, в езерцето, чиито краища бяха облицовани с пъстроцветни камъни, лотосите бяха затворили цветовете си. Слугите ни поляха да измием ръцете си, поднесоха ни печена гъска и плодове с мед и Нефернефернефер ме подкани:

— Яж и се радвай с мен, Синухе?

Но от силния копнеж гърлото ми се беше стегнало и не ми се ядеше. Тя се хранеше апетитно, поглеждаше ме с лукава усмивка и при всеки неин поглед в очите й се отразяваше лунната светлина. Когато се нахрани, тя каза:

— Обещах да ти разкажа една приказка. Ще го сторя сега, защото до зазоряване има още време, а на мен не ми се спи. Приказката е за Сетне Хемуисе и Табубуе, жрицата на Баст.

— Знам я — прекъснах я аз, безсилен да потисна нетърпението си. — Слушал съм я много пъти, сестрице. Хайде, ела с мен да те прегърна в леглото и да заспиш в обятията ми. Ела, сестрице, защото тялото ми изнемогва от копнеж и ако не дойдеш, ще раздера лицето си с камък и ще зарева от страст…