Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Такова лекарство не съществува — казах аз. — Достатъчна е една усмивка или поглед на зелени очи, и медицината става безпомощна. Знам го по себе си. Но мъдреците са казали, че един зъл дух прогонва друг. Не знам дали е вярно, ала ми се струва, че вторият зъл дух може да се окаже по-лош от първия…

— Какво искаш да кажеш? — запита той раздразнено — Дотегнало ми е от думи, които само увъртат нещата и омаломощават езика.

— Трябва да намериш друга жена, която да прогони от сърцето ти първата — отвърнах аз. — Това исках да ти кажа. В Тива е пълно с хубави и прелъстителни жени, изписват лицето си и носят ефирни ленени дрехи. Все някоя от тях ще е готова да ти се усмихне. Ти си млад и силен, имаш стройно тяло и златна огърлица на врата. Не разбирам само какво те разделя от оная, която желаеш. Дори да е омъжена, няма стена, която любовта да не може да прескочи. А когато една жена копнее по някого, хитростта й отстранява всички пречки. Това е доказано в приказките от двете царства. Казват, че женската вярност е като вятъра — продължава да духа, но изменя посоката си. Говорят също, че женската добродетел била като восъка — от топлото се стопявала. И за срам ставал не оня, който е измамил, а измаменият. Така е било и така ще бъде винаги.

— Тя не е омъжена — каза той рязко. — Излишно е да говорим за вярност, за добродетели, за срам. Тя не ме вижда дори да съм пред очите й. Не се докосва до ръката ми, ако я протегна, за да й помогна да се качи в паланкина. Кожата ми е мургава и тя може би смята, че съм мръсен.

— Значи е от благороден произход? — запитах аз.

— Няма смисъл да приказваме за нея — отговори той. — Тя е по-красива от луната и звездите и за мен е по-далечна от тях. Действително, по-лесно ще ми е да прегърна луната, отколкото нея. Затуй трябва да я забравя. Трябва да се махна от Тива, иначе ще умра.

— Да не си се влюбил във великата царска майка? — пошегувал се аз, за да го развеселя. — Струва ми се твърде стара и закръглена за вкуса на един младеж.

— На нея й стига жрецът — каза Хоремхеб презрително. — Предполагам, че двамата са блудствували още когато е бил жив фараонът.

Вдигнах ръка да пресека думите му и казах:

— Явно е, че след пристигането ти в Тива си пил вода от много отровни кладенци!

— Устните и бузите на оная, която ме привлича — продължи Хоремхеб, — са оранжеви, очите й са продълговати и тъмни и никой не е докосвал тялото й под дрехите от царски лен. Казва се Бакетамон и в жилите й тече фараонска кръв. Сега си наясно с лудостта ми, Синухе. Но ако я довериш някому или ми я припомниш макар и с една дума, ще те открия където и да си и ще те убия, ще напъхам главата ти между краката и ще хвърля трупа ти на стената! Да не си посмял даже името й да споменаваш в мое присъствие, защото наистина ще те убия!

Ужасно се изплаших — беше кощунство човек от простолюдието да се осмели да погледне дъщерята на фараона и сърцето му да я пожелае. Затуй казах:

— Никой смъртен не може да я докосне и ако някой се ожени за нея, то това ще бъде брат й, престолонаследникът, за да я въздигне редом със себе си като царска съпруга. Така трябва да стане, прочетох го в погледа на принцесата край леглото на умиращия фараон. Тя не поглеждаше никого освен брат си. Изпитвах боязън от нея, защото е жена, която не сгрява никого, а в продълговатите й очи витае пустота и смърт. Ето защо и аз бих те посъветвал: изчезвай оттук, приятелю Хоремхеб, Тива не е място за теб.

— Всичко това го знам по-добре от теб — каза Хоремхеб невъздържано. — Нека се върнем на думите ти за злите духове, защото сърцето ми е препълнено и след като пих вино, бих искал да ми се усмихне някоя жена. Все едно коя, стига дрехата й да е от царски лен, на главата си да има перука, устните и бузите й да са оранжеви, а за да разпали страстта ми, очите й трябва да бъдат извити като лунен сърп.

— Сега вече говориш разумно — усмихнах се аз. — Хайде да по-мислим като приятели как да те оправим. Колко злато имаш?

— Не съм го мерил — каза Хоремхеб пренебрежително. — Златото не ме интересува. Но имам огърлица на врата си и гривни на ръцете. Надявам се, че са достатъчни.

— Може и да не се стигне до тях — рекох аз. — По-важно е да се усмихваш, защото жените, облечени с дрехи от царски лен, са своенравни и усмивката ти може да очарова някоя от тях. В палата няма ли някоя подходяща? Защо да прахосваш златото си, което един ден може да ти потрябва?

— Остави палата, плюя на него — отвърна Хоремхеб. — Сещам се обаче нещо друго. Сред офицерите има един критянин на име Кефта. Веднъж ми се присмя и аз така го сритах, че оттогава ме уважава. Днес ме покани на пиршество в един дом до храма на някакво божество с котешка глава — не помня как се казваше, защото нямах намерение да ходя.

— Това е Богинята Баст — казах аз. — Знам къде е храмът й, мястото е удобно за целите ти, понеже лекомислените жени обичат да се молят на котешката глава и й принасят жертви, за да им осигури богати любовници.