Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

След потеглянето й войниците се втурнаха в храма да съберат от пода парченцата от алената й одежда, поделиха си ги и ги използуваха като талисман за обуздаване на опърничави жени. Така премина брачната нощ на Хоремхеб. Не знам доколко му бе доставила радост, защото наскоро подир туй той свика войската си й я съсредоточи южно от първия речен праг, за да поведе война в Куш. Докато воюваше, жреците на Сехмет не страдаха от липса на жертвоприношения, а напротив — дебелееха и тлъстееха от обилието на месо и вино в храма.

Заслепен от властта си, жрецът Ейе пък ми казваше:

— В Египет никой не стои по-горе от мен и вече е все едно дали ще живея, или ще умра, защото фараонът е безсмъртен и живее вечно. Ако ли пък умра, ще се кача на златната ладия на моя баща Амон и по небето ще отплавам право в Западната страна. Това е добре, понеже не ми се иска Озирис да претегли сърцето ми на везните си. Неговите съдебни помощници, справедливите павиани, могат да ме набедят и да хвърлят душата ми в пастта на Кръвожадния. Стар човек съм и нощем делата ми често се взират в мен от мрака. Затуй съм много доволен, че станах фараон и вече не е нужно да се боя от смъртта.

Говореше ми така, защото чрез делата си бях свързан с него и не можех да го злепоставя, без да злепоставя себе си. Беше стар и уморен, при ходене краката му се огъваха, лицето му беше сбръчкано и старчески бледо, а черната му коса бе побеляла. Чувствуваше се самотен и се обръщаше към мен, без да крие нещо, понеже общите престъпления ни сближиха. Но аз горчиво се смеех на думите му и го подигравах:

— Стар човек си и те мислех за по-умен. Наистина ли вярваш, че вонливото масло на жреците те е направило безсмъртен? Със или без царска притурка на главата ти си оставаш все същият човек, скоро смъртта ще те грабне и повече няма да те има.

Тогава устата му затреперваше, очите му пламваха в ужас, той простенваше и казваше:

— Нима всичките ми злодеяния са били напразни и цял живот без полза съм сял смърт около себе си? Не, Синухе, ти сигурно се заблуждаваш. Жреците ще ме избавят, от бездните на подземното царство и ще съхранят тялото ми за вечен живот. След като станах фараон, тялото ми е божествено, делата ми също са божествени и никой не може да ме упрекне за тях, защото съм фараон.

Така разсъдъкът му започна да помръква. Не се радваше нито на властта, нито на каквото и да било друго, защото от страх да не умре той пазеше здравето си. Дори вино не пиеше и се прехранваше със сух хляб и сварено мляко. С жени не можеше да се забавлява, понеже тялото му беше изтощено — в зрялата си възраст го бе тровил с разни средства, за да повишава пламенността си и с нея да печели благоволението на царица Тейе. Колкото повече време минаваше, толкова повече се опасяваше от наемни убийци и дни наред не смееше да докосне храната, нито да си откъсне от плодовете в градината на златния палат, боейки се, че им е впръскана отрова, преди да узреят. Така на стари години собствените му дела го обсадиха и той стана толкова подозрителен и жесток, че придворните страняха от него, робите го отбягваха и златният палат запустя, докато го обитаваше като фараон.

Междувременно ечемиченото зърно на принцеса Бакетамон покълна, защото жреците умело бяха избрали благоприятния за Хоремхеб момент. В безсилна ярост тя изтезаваше тялото си и похабяваше хубостта си, за да погуби детето в своята утроба, без да я е грижа за собствения й живот. Плодът в тялото й все пак надви смъртта и когато му дойде времето, тя роди на Хоремхеб син, макар и с голяма мъка, защото имаше тесни бедра, а момчето беше едро. Но лекарите и робите трябваше да го крият, за да не му стори зло. За това дете и за раждането му народът впоследствие разказваше множество легенди. Според едни то се родило с лъвска глава, а според други — с шлем на главата. Аз обаче уверявам, че момчето беше здраво, силно и не се отличаваше с необикновени белези. Хоремхеб изпрати вестоносец от Куш и нареди синът му да бъде вписан в златната книга на живота под името Рамзес.

Хоремхеб продължаваше да воюва в Куш, бойните му колесници кръстосваха кушитските пасища от край до край и нанасяха поражения на негрите, които не бяха свикнали да се бият срещу колесници. Той опожаряваше селата и сламените им колиби, жените и децата изпращаше в робство в Египет, а мъжете вземаше във войската си, обучаваше ги и те ставаха добри войници, понеже вече нямаха ни дом, ни жена, ни деца. Така успоредно с войната в Куш Хоремхеб набираше нова войска срещу хетите, нова войска от здрави негри, които не се плашеха от смъртта, щом се екзалтираха от звуците на своите тамтами и започнеха да скачат в дълги редици около тях.