Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Ето ти писмото — каза писарят. — Баща ти не сложи печат, нито пък виждаше, за да го подпише. Но ти ще ми повярваш, ако ти кажа, че съм го написал дума по дума под негова диктовка. За по-голяма достоверност сълзите на майка ти тук-таме са размазали буквите. — Той ми показа листа, но сълзите заслепяваха очите ми и нищо не виждах. Сви го отново и го пъхна в ръката ми с думите: — Баща ти Сенмут беше порядъчен човек, а майка ти Кипа — добра душа, макар понякога като всяка жена да имаше остър език. Ето защо написах всичко това, въпреки че баща ти не можеше да ми предложи никакъв подарък. А на теб ти давам писмото, въпреки че е написано на хубав папирус, който лесно може да се почисти и отново да се използува.

Размислих бързо и рекох:

— Аз също нямам подходящ подарък, добри човече, ала вземи наметката ми. Макар да е мръсна и измачкана, тя е ушита от хубава тъкан.

Свалих наметката си и му я подадох. Той недоверчиво опипа тъканта, но после смутено вдигна ръка и каза:

— Каквото и да говорят хората за теб, Синухе, щедростта ти е голяма. И ако някой каже, че си ограбил баща си и майка си и оголели си ги тласнал към смъртта, аз ще се застъпя за теб. При все това не мога да приема наметката ти, защото е от скъпа материя. Без нея гърбът ти ще изгори от слънцето като гърба на роб и ще ти излязат мехури, които също страшно болят.

— Вземи я — настоях аз — и нека боговете на Египет те благословят и тялото ти се запази вечно, защото не подозираш какво добро дело си извършил.

Тогава той взе наметката, вдигна я високо над главата си и си тръгна, давайки воля на радостта си. Останал само по престилка както робите и говедарите, аз се отправих към Дома на смъртта, за да помагам тридесет дни и тридесет нощи на миячите на трупове.

4

Като лекар, смятах, че съм се нагледал на смърт и страдания, че съм претръпнал пред зловонията и опипването на циреи и гнойни рани, но започвайки работа в Дома на смъртта, имах чувството, че съм невръстно дете и нищо не знам. Бедняците не създаваха особени трудности — лежаха си кротко в басейните с лютива миризма на луга и сол и аз скоро свикнах да боравя с куката, с която ги местеха. Телата на покойниците от по-висшето съсловие изискваха повече умение, измиването и напъхването на вътрешностите им в делви налагаше по-голяма претръпналост на сетивата. Но най-голяма претръпналост изискваше обстоятелството, че Амон ограбваше мъртвите по-безогледно, отколкото приживе. Цената за балсамирането се менеше в зависимост от платежните възможности, балсаматорите лъжеха близките на покойниците и твърдяха, че са използували най-различни скъпи масла, мехлеми и консервиращи вещества, макар всичко да беше едно и също плюс сусамово масло. Само телата на сановниците се обработваха най-изкусно, докато в останалите се впръскваше масло, което разяждаше вътрешностите й, след туй се натъпкваха с тръстика, напоена със смола. На бедняците и това не се полагаше — на тридесетия ден измъкваха с кука телата им от басейна, изсушаваха ги и ги връщаха на близките им.

Домът на смъртта се надзираваше от жреци, ала въпреки това миячите и балсаматорите плячкосваха къде какво докопат и смятаха това за свое право. Крадяха билки, скъпи масла, мехлеми и ленени бинтове, продаваха ги и отново ги крадяха. Жреците не можеха да им попречат, защото при добро желание разбираха от занаята си, а и не беше лесно да се намерят работници за Дома на смъртта. Само прокълнатите от боговете и престъпниците, укриващи се от властите, се главяваха за миячи. Познаваха се отдалеч по миризмата на сол, луга и трупове, която се просмукваше в тях. Хората ги отбягваха, в кръчмите и публичните домове не ги допускаха.

След като доброволно бях станал помощник на миячите, те гледаха на мен като на равен и не криеха злосторствата си. Ако вече не бях преживял по-лоши неща, щях да се ужася и да избягам, виждайки как се гавреха с труповете на знатните, как режеха и продаваха на магьосниците нужните им телесни части. В случай че има Западна страна, в което ми се ще да вярвам заради родителите си, струва ми се, че много мъртъвци ще се стъписат, като забележат колко осакатени поемат трудния път въпреки платеното в храма злато за погребението им.