Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Така е било и така трябва да бъде — отговори той. — Кой съм аз, че да обяснявам онова, което се прави от незапомнени времена? Казват, че Ка, тоест човешката душа, се връща в погребаното тяло, яде от храната, която й принасят в жертва, и се радва на цветята, полагани пред нея. Само че Ка изяжда съвсем малко — толкова малко, че не се вижда с човешко око. Затуй една и съща жертва може да бъде предназначена за мнозина, от гроба на царя тя се пренася пред гробовете на неговите велможи и накрая, щом се стъмни, жреците я изяждат. А пък Ба, сиреч духът на човека, излита от носа на умиращия, но къде отива — това вече не мога да кажа. Знам само, че така става. Много свидетели открай време са го потвърждавали. Между Ка и самия човек няма разлика, освен че Ка няма сянка, а човекът има. Иначе те са едно и също. Така казват.

— Думите ти, Рамосе, са, като досадно бръмчене на муха — рекох аз. — Не съм толкова неук, че да ми дърдориш изтъркани неща, които съм слушал и чел до втръсване. Кажи ми каква е истината!

Рамосе отново отпи бира от бокала и разсеяно погледна парченцата мозък, които плуваха по повърхността на маслото в съседната паница.

— Още си млад и напорист, щом задаваш такива въпроси — реч той, лицето му се сви и устата му се разтегна в лека усмивка. — Сърцето ти е неспокойно, щом питаш за такива неща. Моето сърце е старо, обръгнало и многобройните въпроси не го вълнуват. А дали има, или няма полза от балсамирането на човешкото тяло, това не мога да ти кажа и никой не може да ти каже, дори и жреците. След като е правено и винаги ще се прави, най-сигурно е обичаят да се спазва, понеже от това поне вреда няма да има. Знам само, че досега никой не се е върнал от Западната страна да разкаже какво има там. Някои твърдят, че в сънищата им ги спохождала Ка на покойните им близки, съветвала ги, поучавала ги и ги предупреждавала, но сънищата са си сънища — на сутринта ги няма и Ка изчезва. Вярно е, че веднъж някаква жена се съживила в Дома на смъртта, върнала се при мъжа си и родителите си и още дълго живяла, преди да умре отново. Ала това се е случило, защото не е била умряла наистина. Някой, изглежда, я е омагьосал, за да похити тялото й и да го подчини на волята си, както става понякога. Та тази жена разказвала, че в смъртта си попаднала в царството на мъртвите, където владеел мрак. Нападнали я някакви ужасни същества — павиани, които я прегръщали, и чудовища с крокодилски глави, които хапели гърдите й. Всичко това е записано, съхранява се в храма и срещу заплащане се чете на ония, които желаят да го чуят. Само че кой вярва на женски приказки? И все пак смъртта й била направила такова впечатление, че до края на живота си тя живяла набожно, всеки ден ходела в храма и пропиляла за жертвоприношения зестрата си, както и имуществото на съпруга си, поради което децата й обеднели и нямали средства за балсамиране на тялото й, когато наистина умряла. Ала от храма й подарили гроб и запазили тялото й за вечни времена. Гробът й в града на мъртвите все още се показва, както може би знаеш.

Колкото повече говореше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да балсамирам телата на родителите си. Дължах им го, макар след престоя ми в Дома на смъртта вече да не знаех щяха ли да имат някаква полза от това, или не. На старини мисълта за запазването на телата им за вечни времена беше тяхната единствена радост и надежда и аз исках да я изпълня. С помощта на Рамосе ги балсамирах и ги увих в ленени бинтове. Това наложи да прекарам четиридесет денонощия в Дома на смъртта. Иначе нямаше да успея да открадна достатъчно, та балсамирането да се извърши по подобаващия начин. Но не разполагах нито с гроб за тях, нито дори с дървен ковчег. Затуй ги заших двамата в една волска кожа — да живеят завинаги заедно.

Когато се приготвих да напусна Дома на смъртта, обзе ме колебание и сърцето ми се сви. Рамосе, който беше забелязал сръчността на ръцете ми, също ме помоли да остана като негов помощник. При него щях да печеля добре, да крада много и да прекарам живота си в катакомбите на Дома на смъртта, без някой от приятелите ми да узнае къде съм и без да изпитам несгодите и страданията на обикновения живот. И все пак аз не останах в Дома на смъртта. Не знам защо си тръгнах — вече бях свикнал с катакомбите, там се чувствувах добре и нищо не ми липсваше.

— Труповете са студени и не помръдват — убеждаваше ме Рамосе. — Остани тук, компанията на мъртвите е по-приятна от тази на живите. Умрелият човек никого не наранява и никому не причинява страдания както приживе. Твоето сърце също е пронизано от стрела, иначе нямаше да си тук. Защо ще се връщаш сред хората, където свистят отровни стрели? Хората ще ти избодат очите, ще ти отсекат ръцете, ще нараняват сърцето ти, докато остарее и обръгне дотолкова, че нищо вече да не го трогва.

— Ти защо си дошъл в Дома на смъртта, Рамосе? — запитах го аз. — Умен си, сръчен си и сигурно би могъл да се препитаваш и с друга професия. Защо си дошъл тук?

Рамосе настървено поклати глава като костенурка и приведе врат, отбягвайки погледа ми.