Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Как може един осъден на доживотна каторга в рудниците да бъде свободен човек? Нали го виждам по носа и липсващите ти уши — казах аз подигравателно, смятайки, че иска да ме заблуди.

— Думите ти не ме гневят, защото съм благочестив човек и се боя от боговете — отговори той. — Затуй и не те убих, докато спеше. Но нима наистина не знаеш, че след като беше коронован за владетел на двете царства, престолонаследникът заповяда да се снемат всички вериги, осъдените да робуват в рудниците и каменоломните да бъдат освободени и там на работа срещу заплащане да постъпват само свободни хора? — Разсмя се и продължи: — Затуй тук в тръстиките се навъртат много непрокопсаници като мен. Прехранваме се от жертвениците на богатите в града на мъртвите. Пазачите се страхуват от нас, а ние не се страхуваме от мъртвите. Нали знаеш, че който е бил в рудниците, той от нищо не се страхува. Има ли нещо по-лошо от туй човек да попадне там? Много от нас и от боговете нямат страх, ала аз предпочитам за по-сигурно да съм набожен, макар — както ми личи — да съм прекарал десет години в рудниците.

Едва тогава узнах, че престолонаследникът се бе възкачил на трона като Аменхотеп IV и беше освободил всички затворници. Рудниците и каменоломните по източното крайбрежие и в Синая бяха опустели, защото в Египет никой не беше толкова луд, че доброволно да постъпи на работа в тях. Сега велика царска съпруга беше станала принцесата от Митани, която си играеше с кукли, а фараонът беше човек, почитащ ново божество.

— Неговият бог ще да е много странен — рече бившият каторжник, — щом позволява на фараона да върши безразсъдства. Сега разбойниците и убийците ходят свободно из двете царства, а рудниците пустеят и Египет не богатее. Лично аз не съм злодей и несправедливо пострадах, ала това винаги се е случвало и ще продължава да се случва. Затуй е безумство да се свалят веригите на стотици и хиляди престъпници, та заедно с тях да бъде освободен и един невинен. Но това не е моя работа, а на фараона. Нека той мисли вместо мен.

Докато говореше, той ме оглеждаше, проучваше ръцете ми и опипваше струпеите по гърба ми. Миризмата ми от Дома на смъртта не го смущаваше. Очевидно му беше жал за младостта ми, защото каза:

— Кожата ти е изгоряла. Аз имам масло, искаш ли да те намажа? — Натри гърба, краката и ръцете ми, но докато го правеше, изруга: — По дяволите, от къде на къде ще те мажа? Каква ми е ползата от теб и мен кой ме е мазал, когато лежах пребит и окървавен и проклинах боговете за сполетялата ме неправда?

Знаех, че всички роби и осъдени се кълняха в невинността си, но той беше внимателен към мен. Щеше ми се и аз да бъда внимателен към него, защото бях толкова самотен, че се боях да не си тръгне и да не ме остави насаме със сърцето ми. Затуй му рекох:

— Разкажи ми за неправдата, дето те е сполетяла, та да скърбя заедно с теб.

— В медния рудник скръбта ми я изцериха с тояги още през първата година — поде той. — Омразата ми се оказа по-жилава, пет години трая, преди и нея да избият от сърцето ми и то да осиротее, лишено от всяко човешко чувство. Но защо да не ти разкажа всичко, та да се залисваш? Като разтривам струпеите по гърба ти, пръстите ми сигурно ти причиняват болка. И тъй, някога аз бях свободен човек, обработвах земя, имах си къща, волове, жена и бира в чашата. Имах обаче и един съсед, заможен мъж на име Анукис, дано тялото му прогние! Имотите му с око не можеш да ги обхванеш, говедата му бяха неизброими като песъчинките в пустинята, а ревнеха ли, сякаш море забучаваше. И въпреки това ламтеше за моето парче земя. Създаваше ми куп ядове. След всеки разлив, когато земята отново се измерва, преместваше камъка на междата все по-близо до къщата ми и земята ми намаляваше. Нищо не можех да сторя, защото даваше на земемерите скъпи подаръци и те слушаха него, а не мен. Затлачваше вадите ми и пречеше на водата да стигне до моите ниви, воловете ми жадуваха, пшеницата ми изсъхваше и бирата в чашата ми свършваше. Зиме живееше в голяма къща в Тива, а през лятото идваше в имението си да се разведри, но не искаше да чуе жалбите ми. Когато се престрашавах да го потърся, слугите му ме погваха с тояги и насъскваха кучетата срещу мен.

Безносия въздъхна дълбоко, натри гърба ми с масло и продължи: