Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Докато гребях пясъка, ръката ми се натъкна на нещо твърдо. Беше скарабей, издялан от червеникав камък, с очи от малки скъпоценни камъни и с вдълбани свещени знаци. Тръпки ме побиха и сълзите ми закапаха в пясъка — там, сред долината на смъртта, моите родители ми известяваха, че бяха доволни и се чувствуваха добре. Искаше ми се да вярвам в това, макар да знаех, че скарабеят сигурно беше изпаднал от погребалните принадлежности на фараона и бе потънал в пясъка.

Луната залезе и небето стана сивкаво. Коленичих в пясъка, вдигнах ръце и се простих с баща си Сенмут и с майка си Кипа. Дано телата им се запазят вечно и животът им в Западната страна бъде честит, защото само заради тях ми се ще да има Западна страна, колкото и да не вярвам в нея. После си тръгнах, без да се извръщам назад. Но в ръката си стисках скарабея, чиято сила беше голяма, защото пазачите не ме видяха, макар аз да ги видях, когато излизаха от колибите си и наклаждаха огън да си сготвят храна. Силата на скарабея беше голяма, защото ни веднъж не се подхлъзнах по скалите, нито скорпионите и змиите ме нападнаха, макар вече да не носех волската кожа на гърба си. На свечеряване стигнах брега на Нил, напих се с вода от реката, отпуснах се в тръстиките и заспах. Краката ми бяха разранени, ръцете — ожулени, пустинята беше ослепила очите ми, тялото ми гореше и беше покрито с мехури. Но аз бях жив и болките не смущаваха съня ми, понеже бях ужасно изморен.

6

Сутринта ме събуди крясъкът на диви патици в тръстиките. На небето Амон плуваше в златната си ладия, а отвъд реката се дочуваше шумът на града. Кораби и лодки с чисти платна шареха по водата, перачки плющяха с бухалките си, смееха се и си подвикваха на висок глас. Утрото се раждаше свежо, но сърцето ми беше пусто, а животът ми сякаш бе изпепелен.

Физическите болки ми доставяха наслада, защото придаваха известен смисъл на съществуването ми. Дотогава моята главна цел и единствена задача беше да подсигуря на родителите си вечния живот, който им бях ограбил и с това ги бях тласнал към преждевременна смърт. Сега прегрешението ми донякъде беше изкупено, ала животът ми нямаше ни смисъл, ни цел. Като робите бях загърнат само с дрипава престилка, гърбът ми беше изгорял и изприщен, нямах и едно парченце мед да си купя храна. Ако продължах пътя си, не след дълго щях да попадна на стражите. Те щяха да ме повикат и да запитат кой съм, откъде съм и аз нямаше да мога да им отговоря, защото смятах, че името Синухе завинаги беше прокълнато и опозорено. При приятелите си също не можех да отида, понеже не желаех да споделят срама ми, да вдигат стъписано ръце, да ми обръщат гръб и да се огорчават. Достатъчно злини бях причинил вече.

Потънал в такива размисли, усетих как край мен се прошмугна някакво живо същество, но в първия момент не разбрах, че е човек. Стори ми се призрак от кошмарен сън — на мястото на носа му зееше дупка, ушите му бяха отрязани и фигурата му беше страшно измършавяла. Ала като се вгледах по-добре, видях, че ръцете му бяха мазолести и силни, а тялото му — жилаво и покрито с белези от пренасяне на товари или теглене на въжета. Когато откри, че съм го забелязал, той ме заговори:

— Какво стискаш в юмрука си?

Разтворих дланта си и му показах фараонския скарабей, който бях намерил в пясъка на забранената долина, а той ми рече:

— Дай ми го, за да ми донесе късмет. На мен, сиромаха, той много ми трябва.

— Аз също съм беден и си нямам нищо друго освен скарабея. — отвърнах аз. — Искам да го запазя като талисман, че да ми носи щастие.

— Може да съм сиромах и несретник, ала ще ти дам парче сребро, макар да е премного за някакъв си пъстър камък. Ще ти го дам само от жал към неволята ти.

Той наистина измъкна от пояса си късче сребро, но аз още по-твърдо реших да задържа скарабея за себе си, обзет от надеждата, че ще ми донесе сполука. Казах му го и тогава той изръмжа:

— Забравяш, че докато спеше, можех да те убия. Дълго време те наблюдавах и се чудех какво толкова стискаш в юмрука си. Затуй изчаках да се събудиш. Сега съжалявам, че не те утрепах, щом си бил такъв неблагодарник.

— По носа и отрязаните ти уши виждам, че си престъпник, избягал от каменоломната — казах аз. — Ако ме беше убил, докато спях, щеше да извършиш добро дело, защото съм самотник и не знам накъде да поема. Но ти се пази и изчезвай овреме оттук. Ако стражите те спипат, ще те претрепят с тоягите си и ще те окачат с главата надолу на стената или в най-добрия случай ще те върнат в рудника, от който си избягал.

— Ако река, още не е късно да го сторя. Въпреки окаяната ми външност аз съм здравеняк, но заради един камък не си струва да го сторя. Градът на мъртвите не е далече и пазачите могат да чуят виковете ти. Затуй задръж късмета си, може пък наистина да ти е по-нужен, отколкото на мен. Питам се само откъде си се взел, та не знаеш, че няма защо да се боя от стражите, след като съм свободен човек, а не роб. Мога и в града да отида, ала не ми се ще да се показвам по улиците, за да не плаша децата с лицето си.