Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Който веднъж постъпеше в Дома на смъртта и се главеше за мияч на трупове, той рядко излизаше оттам. За да си спести хорските подигравки, прекарваше живота си сред труповете. Първите дни всички ми се струваха прокълнати от боговете, гнусях се от приказките им, докато се гавреха и оскверняваха труповете. В тези дни обаче се бях сблъскал само с най-извратените и най-злобните, на които им доставяше удоволствие да се разпореждат с мен и да ми възлагат най-мръсната работа. По-късно открих, че сред миячите и балсаматорите имаше и изкусни специалисти, чието умение се наследяваше от най-способните. Те уважаваха професията си и я смятаха за най-важната от всички професии. Както лекарите в Дома на живота, всеки от тях си имаше своя област и задача, така че един се заемаше с главата на покойника, друг — със стомаха трети — със сърцето, четвърти — с белите дробове, докато всички части на тялото станат устойчиви за вечни времена.

Сред тях имаше един старец на име Рамосе, чиято задача беше най-трудната — с клещите си отделяше мозъка и го измъкваше през носа, след което промиваше вътрешността на черепа с пречиствателни масла. Той забеляза сръчността на ръцете ми, възхити й се и почна да ме обучава, а когато изтече половината от престоя ми в Дома на смъртта, направи ме свой помощник и положението ми стана по-поносимо. И ако в очите ми всички миячи бяха обезумели и оскотели, така че нито мислите, нито думите им бяха като на хората, наслаждаващи се на слънчевата светлина, то Рамосе оприличавах на костенурка, която кротко живее в черупката си. Вратът му беше превит като на костенурка, лицето и ръцете му също бяха сбръчкани като на костенурка. Помагах му в работата, която беше най-чистата и най-ценената в Дома на смъртта. Авторитетът му беше толкова голям, че другите вече не смееха да ме стряскат и да ме замерят с човешки вътрешности. Така и не разбрах на какво дължеше авторитета си, защото никога не повишаваше глас.

Като гледах как всички миячи крадяха и колко малко се правеше за запазване телата на бедняците въпреки високата такса, реших според възможностите си да помогна на родителите си и да им открадна вечен живот. Грехът ми спрямо тях беше толкова голям, че кражбата не можеше да го утежни. Добродушният Рамосе ме научи какво и колко може да се присвои от телата на знатните, понеже той обработваше само знатни, а аз бях негов помощник. Така с куката успях да измъкна от бедняшкия басейн телата на родителите си, натъпках ги с насмолена тръстика и ги увих с ленени бинтове. Повече от това не можех да сторя за тях, защото кражбата имаше строги граници, които Рамосе не биваше да прекрачва.

Освен това по време на тихата му бавна работа в катакомбите на Дома на смъртта той ме научи на много мъдрост. След някой ден аз се осмелих да го разпитам едно-друго и той не се стъписа пред въпроса ми „защо?“. Носът ми вече беше претръпнал към вонята и острите миризми в Дома на смъртта, защото човек лесно се пригажда и свиква с всичко. Мъдростта на Рамосе разсея погнусата ми и аз го обсипвах с въпроси, докато се занимавахме с клещите и паниците с масла.

Най-напред го запитах защо миячите говорят така безбожно, защо се бият за женските трупове и не могат да мислят за нищо друго освен за похотта си, макар да се очакваше, че са се примирили, щом като ден след ден години наред живеят в близост до смъртта. Рамосе отговори:

— Те са прости хора, волята им плува в кал, както и човешкото тяло става на кал, ако го оставиш да се разложи. Но в калта се крие жаждата за живот и тази жажда е породила животните и хората. Боговете, предполагам, също са породени от тази жажда. Колкото по-близо стои човекът до смъртта, толкова по-силно у него се разгаря похотта, щом волята му е обвита в кал. Затуй умният се примирява със смъртта, но тя превръща простия в звяр, който, пронизан от стрела, изпуска семето си в пясъка. Техните сърца също са пронизани от стрела, иначе никога не биха попаднали в Дома на смъртта. Ето защо не се чуди на поведението им, а по-скоро ги съжалявай. Не труповете оскверняват те, защото трупът е студен и безчувствен, а себе си оскверняват всеки път, когато се връщат в калта.

С късите клещи той много внимателно и бавно разтроши през носа крехката вътрешна кост на черепа на един сановник, взе дългите гъвкави клещи и почна да вади мозъка в паницата с гъсто масло.

— Защо? — запитах аз. — Защо човешкото тяло трябва да се подготви да устои на смъртта, след като е студено и безчувствено?

Рамосе ме погледна с малките си кръгли очи на костенурка, избърса ръце в престилката си и отпи бира от бокала, сложен до паницата с мозъка.