Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Вярно, че имах приятели — Птахор и Хоремхеб сигурно щяха да ми дадат злато на заем, Тутмос също би могъл да ми помогне, но нали бях млад, смятах, че всички са узнали за позора ми, и предпочитах да умра, отколкото да погледна приятелите си в очите. Заради делата си бях прокълнат пред хората и боговете и дори на Каптах не успях да благодаря, тъй като в този миг на верандата се показа майката на новия му господар и със сърдит глас повика роба. Лицето й беше крокодилско, а в ръката си стискаше тояга. Каптах бързо побягна и захленчи още по стълбите към верандата, преди тоягата да беше заиграла. Този път ни най-малко не се преструваше, защото горчиво оплакваше медта и среброто си.

Забързах към бащината си къща. В двора съседи стояха със скръбно вдигнати ръце, отдръпваха се ужасено от пътя ми и дума не ми проговаряха. Вратата на къщата беше разбита и по покъщнината личеше печатът на съдебните служители. Във вътрешната стая Сенмут и Кипа лежаха в леглото си с руменина по лицата, сякаш бяха още живи. На пода все още тлееше мангалът — зад плътно затворените врати и прозорци въглеокисът ги бе приспал завинаги. Без да ме е грижа за печата на съдебните служители, завих телата им в одеялото и повиках един магаретар, който се съгласи да ги превози. С негова помощ ги натоварих на гърба на магарето му и ги откарах в Дома на смъртта. Там обаче не искаха да ги приемат, понеже нямах достатъчно сребро дори за най-евтиното балсамиране. Тогава се обърнах към миячите на трупове:

— Аз съм Синухе, син на Сенмут. Името ми стои в Книгата на живота, но ме сполетя зла участ и сега нямам достатъчно сребро да платя за погребението на родителите си. В името на Амон и всички египетски божества ви моля да балсамирате телата им, а през туй време аз с цялото си изкуство ще бъда на ваше разположение.

Те ме изругаха заради твърдоглавството ми, но накрая обезобразеният от чума старши мияч взе медта и среброто на Каптах, заби куката си под брадичката на баща ми и го метна в големия басейн за бедняци. После заби куката и в майка ми и я метна в същия басейн. Всеки ден един от басейните, които бяха тридесет на брой, се пълнеше, а друг се изпразваше. Така телата на починалите бедняци престояваха общо тридесет дни в разтвор от сол и луга, за да се запазят след смъртта. Друго за тяхното балсамиране не се правеше, но тогава това не ми беше известно.

Трябваше още веднъж да ида до бащината си къща, за да оставя одеялото, носещо печата на съдебните служители. Старшият мияч се захили подигравателно и ми каза:

— Хем гледай да се върнеш до заранта, че ако дотогава не дойдеш и не бъдеш на наше разположение, ще измъкнем старците ти от басейна и ще ги хвърлим на кучетата!

От думите му разбрах, че не ме смяташе за правоспособен лекар, а за шарлатанин.

Върнах се в бащината си къща с кораво като камък сърце, макар че порутените стени сякаш ми говореха. Всяка глинена тухла ме зовеше, старата сикомора на двора ме зовеше, езерцето на моето детство също ме зовеше. Затуй оставих одеялото на мястото му и побързах да изляза, но на портата ме пресрещна писарят, дето упражняваше професията си на другия ъгъл, до дюкянчето за подправки. Той вдигна ръка в скръбен жест и каза:

— Ти ли си, Синухе, синът на почтения Сенмут?

— Аз съм — отвърнах и той продължи:

— Не бягай от мен! Твоят баща ти остави вест, която искал лично да ти съобщи, но те нямало вкъщи.

Свлякох се на земята и скрих глава в ръцете си, а писарят извади лист и зачете:

— Сенмут, чието име е вписано в Книгата на живота, и жена му Кипа отправят този поздрав към сина си Синухе, получил в палата на фараона прозвището Този, който е самотен. Боговете те изпратиха при нас и ти през целия си живот ни носеше само радост и никога тъга. За нас ти беше голяма гордост. Сега сме загрижени за теб, защото си имал неприятности, а не можем да ти помогнем както бихме желали. Убедени сме, че всичко, което си сторил, е правилно и че е било наложително да го сториш. За нас не тъгувай, макар че е трябвало и гроба ни да продадеш. Сигурно не би го сторил, ако нямаше причина за това. Съдебните служители припират, та не ще дочакаме да удари последният ни час. За нас смъртта е добре дошла като сън за уморения и покрив за бежанеца. Животът ни беше дълъг и в него имаше много радости, но най-голямата радост ни донесе ти, Синухе, когато дойде от реката, макар че бяхме вече стари и самотни. Затуй те благославяме и не съжалявай, че си нямаме гроб. Пустословието на всичко земно е голямо и може би е по-добре да изчезнем в небитието, без да се излагаме на бедите и опасностите по трудния път към Западната страна. Помни, че смъртта ни е била лека и че преди края си сме те благословили. Дано боговете на Египет те пазят от опасности, дано сърцето ти не познае скръб, а радостта от децата ти да бъде такава, каквато беше нашата от теб. Това ти пожелават баща ти Сенмут и майка ти Кипа.

Сърцето ми вече не беше твърдо като камък, то потръпна, размекна се и сълзите ми закапаха в прахта пред мен.