Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Може би и днес щях да си живея в къщата, ако боговете не ме бяха прокълнали, та ми се роди хубава щерка. Беднякът бързо се множи — имах петима сина и три дъщери. Като поотраснаха, помощта и радостта ми от тях беше голяма, макар един сирийски амбулантен търговец да ми открадна едното момче още невръстно. Но най-малката ми дъщеря беше хубавица. В безразсъдството си се гордеех с нея и не я оставях да върши тежка работа, не давах да се пече на нивата и да носи вода. По-добре да й бях отрязал косите и да бях намазал лицето и със сажди, защото съседът ми Анукис я видя, пожела я и оттам насетне нямах нито ден покой. Призова ме в съда и се закле, че моите волове тъпчели нивите му, синовете ми злонамерено затлачвали напоителните му капали и хвърляли мърша в кладенците му. Закле се също, че в неплодородни години ми бил давал зърно на заем. Слугите му потвърдиха всичко и съдията не поиска да ме изслуша. Анукис щеше да ми остави нивата, ако му бях дал дъщеря си, но аз не се съгласих. Надявах се с хубостта си да си намери порядъчен мъж, дето ще ме гледа на стари години и ще се отнася добре с мен. Един ден слугите му се нахвърлиха върху ми, аз размахах сопата да се отбранявам, халосах един по главата и той умря. След туй ми отрязаха носа и ушите и ме пратиха в рудника. За неизплатени дългове продали жена ми и децата ми като роби. Най-младата Анукис задържал за себе си, забавлявал се с нея и като й се наситил, прехвърлил я на слугите си. Затуй мисля, че несправедливо ме изпратиха в рудника. Когато десет години по-късно царят ме освободи, веднага забързах към къщи, но къщата ми вече я нямаше, по ливадите пасяха чужди говеда, а дъщеря ми не искаше да ме знае и заля краката ми с гореща вода в жилището на говедарите. За Анукис разбрах, че е умрял и е погребан в тиванския град на мъртвите. Над вратата на гробницата му имало дълъг надпис. Вдигнах се и дойдох в Тива, за да се наслади душата ми на онова, което пише там. Но макар че с питане успях да я намеря, досега никой не ми е прочел надписа, а самият аз не умея да чета.

— Аз обаче умея и ако искаш, ще ти го прочета — предложих му аз.

— Истина ли? — извика той. — Да се запази вечно тялото ти, ако ми направиш тази услуга! Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Затуй, преди да умра, ми се ще да науча какво пише за Анукис.

Той разтри маслото по гърба ми, изпра престилката ми и двамата се отправихме към града на мъртвите. Пазачите не ни попречиха да влезем в него. Продължихме между редиците от гробове, докато той ми посочи голяма гробница, пред която бяха оставени месо, различни сладкиши, плодове и цветя. Имаше и една запечатана делва с вино. Безносия яде от жертвените ястия, даде и на мен, след което ме помоли да прочета на глас надписа над вратата на гробницата. Той гласеше:

„Аз, Анукис, отглеждах пшеница, садях овощни дървета и се радвах на богати добиви, защото почитах боговете и им принасях в жертва една пета от реколтата. Нил беше благосклонен към мен и в имотите ми никой никога не гладуваше. Съседите ми също не гладуваха, понеже насочвах водата към техните ниви, а в сушави години им предоставях от моята пшеница. Пресушавах сълзите на сираците, не ограбвах вдовиците, ами им опрощавах всички дългове и името ми се благославяше навред по цялата страна. Ако някой изгубеше вола си, тогава аз, Анукис, му подарявах нов. Внимавах камъните на междите да не се местят, не пречех на водата да тече към съседските ниви и през целия си живот бях честен и праведен. Тъй постъпвах аз, Анукис, за да заслужа милостта на боговете и да ми е лек пътят към Западната страна.“

Безносия слушаше прехласнато, а като свърших, горчиво заплака и каза:

— Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Виждам, че Анукис е бил праведен и след смъртта си продължава да бъде почитан. Идните поколения също ще четат надписа на гроба му и ще го почитат. А пък аз съм жалък престъпник, без нос и без уши. Всеки вижда срама ми, а като умра, ще хвърлят тялото ми в реката и вече няма да ме има. Кажи тогава, не е ли всичко на този свят безкрайна суета?

Той разпечата делвата с вино и я надигна. Един пазач се приближи и му се закани с тоягата, ала той му рече:

— Приживе Анукис ми стори много добро. Затуй държа да почета паметта му, като ям и пия на гроба му. Ако вдигнеш ръка срещу мен или моя приятел, който е учен човек и умее да чете надписи, или повикаш други пазачи на помощ, знай, че в тръстиките има доста такива като нас. Мнозина носят ножове — ще дойдем нощес и ще ти прережем гърлото. Няма да ми е приятно, защото съм благочестив човек, вярвам в боговете и не искам да сторя зло никому. По-добре ни остави на мира, все едно, че не си ни видял. За теб е по-добре.

Той стрелна пазача с поглед. Без нос и без уши изглеждаше толкова ужасен в дрипите си, че оня му повярва, озърна се и си отиде, а ние продължихме да ядем и пием на гроба на Анукис, под хладната сянка на жертвеника. Безносия отпи и каза: