Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Корабът се отдели от пристана, робите загребаха и след осемнадесет дни се озовахме на границата между двете царства. След още осемнадесет дни стигнахме мястото, където реката се разклонява, за да се влее в морето, а два дни по-късно пред нас се откри морската шир. Бяхме минали покрай градове и храмове, ниви и стада говеда, ала богатствата на Египет не радваха сърцето ми. С нетърпение очаквах края на пътуването, за да се махна от Черната земя. Но когато пред нас се ширна морето, без да се вижда отсрещен бряг, Каптах стана неспокоен и запита няма ли да е по-добре да слезем на брега и по суша да продължим за Симира, макар странствуването да беше трудно и опасността от разбойници — голяма. Безпокойството му нарасна, когато гребците и моряците по стародавен обичай почнаха да ридаят и да трият с остри камъни лицето си до кръв въпреки забраната на капитана. Той не желаеше да се разстройват многобройните пътници на кораба, чието име беше „Морски бекас“. Затуй накара да напердашат с камшици гребците и моряците, ала и тогава жалостивите им ридания не намаляха, така че мнозина от пътниците също почнаха да плачат горчиво и да принасят жертви на боговете си. Египтяните призоваваха на помощ Амон, а сирийците скубеха брадите си и според това дали живееха в Симира, Сидон, Библос или някой друг град, всеки се молеше на своя Ваал.

Ето защо и аз приканих Каптах да принесе жертва на нашето божество, щом го беше страх. Той разви скарабея от парчето плат, просна се пред него, хвърли във водата късче сребро, за да умилостиви морските богове, и заоплаква както себе си, така и пропиляното сребро. Моряците замлъкнаха и вдигнаха платната, корабът се наклони и почна да се клатушка, а гребците получиха бира и хляб.

Щом се появи клатушкането, лицето на Каптах посивя, той се хвана за корабното въже и притихна. След малко с печален глас ми каза, че стомахът му се вдигал до ушите и че предусещал смъртта си. Но той не желаел да ме упреква, загдето съм го бил подвел да се качи на кораба. Прощавал ми, та дано и боговете бъдели милостиви към него, защото таял слаба надежда, че солената морска вода ще запази тялото му, след като се удави, и той ще се озове в Западната страна. Дочувайки думите му, моряците се разсмяха и му казаха, че морето гъмжало от чудовища, които щели да го погълнат, преди още да стигне дъното.

Вятърът се усили, корабът още по-неудържимо се заклати и капитанът го насочи толкова навътре в морето, че сушата вече не се виждаше. Тогава и аз се обезпокоих. Не проумявах как щеше да ни върне отново на брега, след като го бе изгубил от погледа си. Вече не се присмивах на Каптах, главата ми се маеше и почна да ми прилошава. Не след дълго Каптах повърна и с прежълтяло лице се свлече на палубата, без да издава звук. Обзе ме тревога и виждайки как много други пътници също повръщаха, пребледняваха и се оплакваха, че ще умрат, бързо се завтекох при капитана. Казах му, че боговете сигурно са прокълнали кораба му, защото независимо от лекарското ми изкуство на него е избухнала страшна епидемия. Настоях да обърне кораба и да го върне на брега, докато все още съществуваше вероятност да го намери. Иначе като лекар нямаше да отговарям за последиците. Казах още, бурята, която бушуваше около нас и люшкаше кораба така, та чак шевовете му скърцаха, е ужасна, макар да не исках да се меся в работата му.

Капитанът обаче ме успокои и каза утешително, че вятърът бил попътен и щял само да ускори пътуването, така че да не съм се заяждал с боговете, говорейки за буря. А пък болестта, плъзнала сред пътниците, се дължала единствено на това, че те предварително били платили за храната и сега ядели прекалено лакомо, с което нанасяли значителни щети на търговската къща, чиято собственост бил корабът. Собствениците в Симира навярно били принесли жертва на съответните морски богове, та пътниците да не могат да задържат храна в себе си и да не унищожават като хищници скромните провизии на кораба.

Обясненията му не ми вдъхваха много доверие и аз се осмелих да го запитам дали беше сигурен, че ще намери брега, след като скоро щеше да мръкне. Той ме увери, че в капитанската си кабина имал най-различни божества, които денонощно му помагали да намира вярната посока, стига нощем да се виждали звездите, а денем — слънцето. Явно лъжеше, защото такива божества надали съществуват.

Затуй подигравателно го запитах защо и аз не съм се разболял както останалите пътници. Отвърна ми, че било съвсем естествено — плащал съм си всяко ядене на кораба и не съм ощетявал собствениците му. За Каптах каза, че при слугите било по-иначе. Според случая те или се разболявали, или оставали здрави. Но той се закле в брадата си, че щом стъпели на симирска земя, всички пътници щели да бъдат здрави и бодри като яренца, така че не бивало да се страхувам за лекарската си репутация. И все пак трудно ми беше да повярвам, като виждах неволите на пътниците.