Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Защо обаче аз самият не се разболях — това не мога да кажа, освен ако не се дължеше на обстоятелството, че веднага след раждането ми съм бил сложен в тръстикова лодка и съм се клатушкал по Нил. Друго обяснение не намирам.

Опитах се, доколкото ми позволяваха силите, да се погрижа за Каптах и пътниците, ала щом се докоснех до някого, той ме изругаваше. Когато предложих на Каптах храна, за да се подкрепи, той извърна глава и като джавкащ хипопотам издаде някакви звуци, напъвайки се да изпразни стомаха си, макар в него да нямаше вече нищо. Дотогава не беше се случвало Каптах да извръща глава при вида на паница и това ме накара да повярвам, че е на умиране. Стана ми много жал, защото вече бях успял да свикна с досадното му бръщолевене.

Настъпи нощ и най-сетне заспах, макар че дълго настръхвах от скърцането на кораба и ужасното плющене на платната, когато вълните се разбиваха о борда. Така изминаха няколко дни, без някой от пътниците да умре. Постепенно те се съвземаха, почнаха отново да ядат и да се разхождат по палубата. Само Каптах не мърдаше от мястото си и не се докосваше до храната, ала все пак показваше признаци на живот, защото поднови молитвите си към нашия скарабей. От това заключих, че у него се бе пробудила надеждата въпреки всичко да слезе жив на брега. На седмия ден сушата отново се появи. Капитанът каза, че благодарение на попътния вятър вече сме подминали Йопия и Тир и сме се насочили право към Симира. Откъде знаеше всичко това, така и до днес не ми стана ясно. На следващия ден Симира действително се появи пред нас и капитанът извърши богато жертвоприношение в чест на морските богове и на божествата в кабината си. Платната бяха свити, гребците потопиха весла във водата и корабът навлезе в пристанището на Симира.

Когато стигнахме в тихи води, Каптах се надигна и се закле в скарабея, че кракът му никога вече няма да стъпи на кораб.

Пета книга Хабирите

1

Сега иде ред да разкажа за Сирия и за градовете, в които попаднах. Най-добре ще сторя това, като подчертая, че в Червената земя всичко е по-различно в сравнение с Черната земя. Така например там няма река — водата пада от небето и напоява земята. До всяка долина има планина, а зад нея — друга долина. Всяка долина се обитава от различен народ, управляван от свой княз, който плаща данък на фараона или плащаше поне по времето, за което разказвам. Навсякъде се говорят различни езици и диалекти. Крайбрежните обитатели се прехранват от морето — кой чрез риболов, кой чрез търговия. Населението във вътрешността на страната се занимава със земеделие или взаимно се плячкосва, на което египетските гарнизони не могат да попречат. Хората носят пъстри, изкусно изтъкани вълнени дрехи и покриват тялото си от главата до петите. Възможно е това да се дължи на обстоятелството, че в тяхната страна е по-студено, отколкото в Египет, но може би и на факта, че се срамуват да се разголват, освен когато ходят по нужда на открито, което за един египтянин е ужасяващо. Косите им са дълги, пускат си бради и се хранят винаги в закрито помещение. Всеки град си има свой бог, който държи да му се принасят и човешки жертви. След казаното дотук става ясно, че в Червената земя всичко е по-иначе, отколкото в Египет, ала защо е така — това не мога да кажа, понеже не знам.

Затуй всекиму става понятно, че египетските сановници, които по онова време биваха изпращани в сирийските градове да надзирават събирането на данъка за фараона и да ръководят гарнизоните, смятаха задачата си по-скоро за наказание, отколкото за чест, и копнееха да се върнат по брега на Нил. Изключение правеха само някои, които, подмамени от новото и чуждото, се размекваха, сменяха дрехите и възгледите си и почваха да принасят жертви на чуждоземните божества. Странните сирийски нрави, постоянните хитрувания и увъртания при плащане на данъците, както и непрестанните вражди между отделните князе също тровеха живота на египетските власти. Иначе в Симира имаше храм на Амон, а египетската колония уреждаше приеми и празненства, общуваше помежду си, без да се смесва със сирийците, тачеше обичаите си и се самозалъгваше, че се намира на родна земя.

В Симира живях две години. През това време изучих вавилонския език и вавилонската писменост, защото ми казаха, че който ги владеел, можел да пътува из целия познат свят и навсякъде да се разбира с образованите люде. Всекиму е известно, че вавилонските писмена се изписват със заострена пръчица на глинени плочки. По този начин се води цялата преписка между царете, но защо се постъпва така — това не знам. Навярно затуй, че папирусът може да изгори, докато глинената плочка се запазва вечно и потвърждава колко бързо царете и владетелите забравят своите съюзи и свещени договори.