Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Усетил тежестта на златото и среброто в ръката си, Каптах обезумя от радост, забрави куцането и заподскача, въпреки че беше стар човек. После се засрами и рече:

— Вярно, че плаках горчиво, когато ти дадох спестяванията си, но ти не ме вини за това. Къде ще ида, ако ми върнеш свободата, след като цял живот съм бил роб? Без теб ще бъда като сляпо коте или като агне, изоставено от майка си. Пък и защо да хабиш ценното си злато за моето откупване, защо да плащаш за онова, което е вече твое? — Намигна ми хитро с единственото си око и заговорнически продължи: — Докато те чаках, всеки ден следях заминаващите кораби. Скоро за Симира ще отплува голям и як кораб. Човек може да се престраши и да се качи на него, ако е принесъл порядъчна жертва на боговете. Жалко само, че след като се отказах от Амон, който носеше само несполука, още не съм намерил някое достатъчно могъщо божество. Подробно се осведомих за много богове, проучих и новия бог на фараона, чийто храм отново е отворен и се пълни с хора, които се мъчат да спечелят благосклонността на царя. Казват обаче, че според фараона неговият бог живеел от истината, та се боя, че такъв бог трябва да е доста дребнав и едва ли ще ми бъде от полза.

Сетих се за намерения скарабей и го дадох на Каптах с думите:

— Ето ти едно божество, което е много силно, макар и дребно на ръст. Добре да го пазиш, защото се надявам да ни донесе още щастие, след като напълни кесията ми със злато. Облечи се като сириец, щом наистина искаш да бягаш, но няма да ме виниш, ако те заловят. Нека това малко божество те закриля. Може би действително е по-добре да пестим средства, за да има с какво да платим пътуването си до Симира. В Тива и в цял Египет вече не мога да погледна никого в очите. Ала явно все някъде трябва да живея. Затуй ще се махна и кракът ми няма да стъпи повече в Тива.

— Човек не бива да се зарича, господарю — каза Каптах. — Никой не знае какво ще се случи утре, а който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Иначе решението ти е умно и още по-умно постъпваш, като ме вземаш със себе си. Без мен ти си като пеленаче, което не може да се повие само. Не знам какво зло си сторил, колкото и да присвиваш очи, говорейки за него, но ти си още млад и някой ден ще го забравиш. Човешкото деяние е като камък — хвърлиш го във водата, цамбурва шумно и прави вълни, ала миг след това водата става гладка, а камъкът изчезва безследно. Същото важи и за човешката памет. Като мине достатъчно време, всички ще забравят и теб, и деянието ти, ще можеш да се върнеш и тогава, надявам се, ще бъдеш богат и силен, та да ме закриляш, ако случайно си имам ядове със списъка на избягалите роби.

— Ще замина и никога няма да се върна — отсякох аз и в този момент новата стопанка с писклив глас извика Каптах. Застанах на ъгъла да го почакам. Скоро той се зададе с кошница, в която бе напъхал вързоп, а в шепата му подрънкваха късчета мед.

— Майката на всички крокодили ме прати да пазарувам — каза той, сияещ от радост. — Както винаги и този път ми даде съвсем малко мед, ала на дълъг път и малкото е нещо. Предполагам, че Симира е доста далеч оттук.

В кошницата бяха дрехите и перуката му. Спуснахме се на брега и в тръстиките той се преоблече. Купих му представителна тояга, каквато носеха слугите и глашатаите на знатните. После отидохме на пристана, където спираха сирийските кораби, и издирихме въпросния голям кораб. От носа до кърмата му се проточваше дебело въже, а на мачтата му се ветрееше флагът за отплуване. Капитанът беше сириец и много се зарадва, като чу, че съм лекар. Мнозина от моряците му боледуваха, а той ценеше изкуството на египетските лекари. Скарабеят наистина ни носеше късмет, защото капитанът ни вписа в корабната книга, без да поиска възнаграждение за превозването — само храната трябваше да си платим. Оттогава Каптах почиташе скарабея като божество, мажеше го всеки ден с хубава помада и го носеше увит в скъп плат.