Съкрушени

— И на мен изобщо не ми е приятно — промълви Спенсър. — Но… — Тя замълча замислено. През последните няколко дни беше преровила всичките си спомени за Ноъл и се бяха появили някои доста притеснителни подробности. Като например как в деня след блъскането на Табита момичетата се бяха събрани в стаята на Спенсър, за да обсъдят какво да правят. Докато се тюхкаха, Спенсър чу някакви звуци от коридора. Тя надникна през шпионката и видя Ноъл да стои пред вратата, загледан в екрана на телефона си. Тя отвори рязко и го погледна.

— Мога ли да ти помогна?

— О! — Ноъл изглеждаше изненадан. — Просто исках да проверя дали Ариа е тук. Искам да я заведа на закуска.

Ариа беше изтичала при него и разговорът им беше приключил. Спенсър не се беше замисляла върху това — просто се радваше, че Ноъл не е чул нищо. Ами ако беше чул? Ами ако вече знаеше за какво говореха, защото предишната вечер е бил там?

— А с твоето търсене какво става? — прошепна Емили. — Откри ли вече нещо?

Спенсър се изпъна.

— Ами, ако Али наистина се е измъкнала от къщата след експлозията, възможно е да открием сестрата, която е наела, за да лекува изгарянията й. Опитвам се да науча къде живее сестрата и какво знае.

— Леле. — В гласа на Емили прозвуча възхищение. — Как успя да разбереш всичко това?

— Ами, нали знаеш. — Спенсър нервно сгъваше и разгъваше една кърпа за ръце. В ушите й вече прозвучаха думите на Емили, когато й кажеше, че си кореспондира с един блогър, който поддържа сайт за конспирации: Да не си се побъркала? Това е опасно!

— Смяташ ли, че Али знае, че сме по петите й? — прошепна Емили.

Спенсър взе една ароматна свещ, след което я върна на мястото й.

— Надявам се, че не.

Емили погледна часовника си.

— По-добре да се връщам при Айрис преди да е решила да подкара колата без мен. Но поне постигаме някакъв напредък.

— Просто не трябва да се отказваме — каза Спенсър.

Тя изпрати Емили до вратата. Когато отново заключи, в коридора отекна издайническият сигнал на месинджъра. Тя бързо изтича в кабинета на майка си. Екранът проблясваше. Чейс й беше отговорил.

Добре, Бритни. Да се видим. След час, в музея Мютер.

— Да! — извика Спенсър и изключи месинджъра. После излетя от кухнята, ухилена до уши. Амилия й се подсмихна.

— Защо си толкова щастлива?

— Заради нищо — сопна й се Спенсър, отдалечавайки се по коридора. Но походката й беше танцувална и хиляди пеперуди пърхаха в стомаха й. Добре де, може би беше щастлива, че ще се срещне с Чейс.

Само мъничко.

* * *

Четирийсет и пет минути по-късно Спенсър плати на паркометъра на Двайсет и първа улица и тръгна към тухлената сграда. „МУЗЕЙ МЮТЕР ЗА МЕДИЦИНСКИ СТРАННОСТИ“, пишеше на старомодната табела, закачена на пилон. Спенсър го беше посетила веднъж, две години по-рано, по време на едно училищно пътуване, и едва не повърна няколко пъти. Мястото не само миришеше противно на формалдехид, а и един от експонатите представляваше голям шкаф с чекмеджета, пълни с предмети, поглъщани от хора. Имаше и човешки храносмилателен тракт, съхранен в голям буркан. Не си падаше по такива неща.

Тя наметна руса перука тип Бритни Спиърс на главата си — беше й се сторило подходящо — и си сложи слънчеви очила Рей Бан. Макар служителите в музея да я гледаха така, сякаш беше луда, тя си плати входа и влезе с високо вдигната глава.

Музеят представляваше една голяма зала с витрини покрай стените. Двама души гледаха висящите скелети. Една възрастна жена оглеждаше най-дългото в света черво. Повече от ясно беше, че А. не е тук, но Чейс? Спенсър погледна към един изгърбен, развратно изглеждащ чичко, който се хилеше на препарираните сиамски близнаци, и стомахът й се сви.

— Ъъъ, здрасти?

Тя подскочи и се обърна. До пазача беше застанал висок младеж с разрошена кестенява коса, квадратна челюст, широки рамене и дълги крайници. Той свали слънчевите си очила, разкривайки пронизващи зелени очи.

— Аз съм Чейс — каза той. — Ти си…?

Спенсър тръгна като замаяна към него. Чейс имаше гъсти, изразителни вежди. Тялото му беше силно и стегнато под тениската и камуфлажните панталони. А когато й се усмихна, цялото му лице грейна.

— З-здрасти — рече тя с треперещ глас, когато се приближи до него; чувстваше се абсурдно с перуката и слънчевите очила. — Аз съм, ъъъ, Бритни. — Тя посочи перуката си и се усмихна.

— Радвам се да се запознаем. — Чейс протегна ръка и разтърси нейната.

— И аз се радвам — отвърна Спенсър. Ръката й беше настръхнала от докосването му.

Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. Спенсър се радваше, че беше облякла копринена минирокля, която разкриваше дългите й крака. Не можеше да откъсне поглед от бицепсите на Чейс. Той изглеждаше като онзи тип момчета, които могат да я вдигнат и да я завъртят около главата си, без дори да се изпотят.

След това той се усмихна. Спенсър се изкиска нервно в отговор.

— Съжалявам. Просто обикновено не се запознавам с хората по този начин — призна си Чейс.

— Знам. Аз също — рече Спенсър.