Съкрушени

Той седна на пейката близо до сувенирния магазин, без да сваля очи от нея, сякаш тя беше най-интересното нещо в залата — може би в света. Когато телефонът му изжужа, Спенсър се усмихна смутено и отстъпи встрани. Чейс погледна към екрана. Потрепна и веднага започна да пише нещо.

— Извинявай — промърмори тон, прикривайки екрана с ръка. — Само секунда.

— Няма проблем — отвърна Спенсър. — Спешен конспиративен случай?

— Нещо такова — промърмори Чейс.

Той пъхна телефона си в джоба и отново се обърна към нея, оглеждайки я от русата перука до заострените обувки Лефльор Рандал. След миг докосна сребърната гривна на ръката й.

— Много е красива.

— О, благодаря. — Спенсър я завъртя около китката си. — Мама ми я подари. Купи ми я от „Пендъргаст“.

— На Уолнът? — попита Чейс. — И аз купувах оттам разни неща на приятелката ми.

Спенсър го погледна.

— Сегашната приятелка?

— Не. — Спенсър обви коленете си с ръце. — Това приключи преди доста време. Преди, хм, историята с преследвача.

Спенсър бързо кимна. Съдейки по изражението на лицето му, той не обичаше да говори за това. Но Спенсър не можеше да го вини за това; и тя не обичаше да говори за нещата, които й беше причинила Али.

— Ами ти? — попита Чейс. — Срещаш ли се с някой?

Спенсър заби поглед в краката си.

— Имаше някой, но…

Изведнъж цялата история с Рифър се изля от устата й. Докато му разказваше, тя осъзна, че всъщност Рифър не й липсва чак толкова, както преди няколко дни. Имаше толкова много други неща, за които да мисли.

— Доста гадно — призна Чейс, след като тя приключи. — Трябва да е голям идиот, за да изпусне някой като теб, госпожице Спиърс.

Спенсър уви кичур изкуствена коса около пръста си.

— Знаеш ли, най-лошото бе, че го направи две седмици преди абитуриентския бал. Сега няма кого да поканя за кавалер. Ще трябва да отида сама, а това е много депресиращо.

— Какъв смотаняк — каза Чейс, намествайки се на пейката. Когато Спенсър вдигна глава, той се усмихваше обнадеждено. Внезапно й хрумна нещо. Дали да не покани Чейс за кавалер? Щеше да изглежда страхотно в смокинг. Но не, това беше пълна лудост. Та те почти не се познаваха.

Бззт, обади се отново телефонът на Чейс. Този път той стана и се отдалечи на няколко крачки, преди да погледне екрана и да напише отговора.

Когато приключи, той отново беше придобил сериозен вид и бръкна в джоба си.

— Както и да е. Нося снимките, които поиска да видиш.

Той й подаде три гланцирани фотографии. Това бяха кадри от живота на Истинската Али, предположи тя. Първата снимка показваше русокоси близначки на около пет години. И двете бяха облечени с пурпурни гащеризони, имаха розови панделки в косите и се усмихваха. В лицата и на двете Спенсър откри намек за бъдещата Али. Беше невъзможно да познае коя коя е.

— Мисля, че това е от времето, когато са живели в Кънектикът — обясни Чейс. — Нямат особена връзка със случая, просто показват, че близначките невинаги са се мразили. — Той изсумтя. — Не са били наред, нали? Но пък и родителите им очевидно не са стрували. Кой не би забелязал, че дъщерите му са си разменили местата?

— Вярно — промърмори Спенсър, чудейки се какво би казал Чейс, ако знаеше, че те са й полусестри.

Тя премина на следващата снимка и зяпна пред познатата картина. Две руси момичета стояха в задния двор на къщата на семейство Дилорентис в Роузууд. Али — или може би Кортни? — гледаше в обектива, а втората блондинка, която някога бяха сметнали за Наоми Циглър, гледаше встрани. До тях стоеше невинно изглеждащата Джена Кавана, с изражение на хваната в капан. Спенсър беше виждала тази снимка и преди: Истинската Али, представяйки се като А., я беше изпратила на Емили заедно с бележка, в която пишеше: На едно от тези неща не му е тук мястото. Разгадай бързо кое е… иначе… Така и не бяха успели да разберат защо Али я беше изпратила на Емили. Сигурно за да натопи Джена — тя беше умряла скоро след това, може би защото знаеше твърде много неща.

Спенсър вдигна глава.

— Смяташ ли да ги качиш в блога?

Чейс поклати глава.

— Няма да кача нищо, докато не събера още доказателства.

— Ще ми се да знаех кой ти ги е изпратил. Бяха ли придружени от бележка? Нещо?

Чейс сви рамене.

— Просто се появиха.

Спенсър потрепери. Дали не ги беше изпратила Истинската Али? Само че защо? За да ги подразни? Да им покаже колко неуловима и неуязвима беше?

Тя погледна последната снимка. На нея Али гледаше в обектива. Тя изглеждаше по-голяма, почти колкото момичето, което бяха срещнали предишната година, и беше облечена в бяла пижама. Намираше се в дневната на Убежището — Спенсър разпозна изрязаните от гланцови блокчета фигурки, залепени на стената. До нея стоеше още някой, но вдигнатата ръка на Али скриваше лицето му. Дали беше някой друг пациент? Приятелят й? Помощникът А.?

Телефонът на Чейс отново се обади. Той написа отговор, после го прибра.

— Съжалявам, но трябва да вървя.

— Вече? — изтърси тя.

Чейс като че ли се изненада от реакцията й.

— Н-нима искаш да се видим отново? — попита той с надежда в гласа.