Следотърсачът

– Копия на копия на копия – съгласи се Риг. – Но всяко копие е било обявено за точно възпроизвеждащо предишното.

– Ала по времето, когато художникът го е прерисувал, копието, което е възпроизвеждал, вече е било влошено. Та нищо чудно оригиналът да е бил също толкова уж реалистичен, колкото и онези картини, които презираш, а онази липса на достоверност, която те възхищава, да се е появила единствено вследствие на копирането от поколение на поколение.

– И все пак това, че е неволна, не намалява моята възхита – заяви Риг. Сега той бе застанал точно пред шпионката, зад която клечеше съгледвачът. – В настоящето се вижда най-ясно.

Майката кимна и се намръщи. Тя несъмнено си припомняше какво са правили на мястото в полезрението на шпионката. Междувременно шпионинът се раздвижи и скоро Риг забеляза, че новата диря спря да се образува. Онзи трябваше да се е покачил на нещо, защото сега дупката се намираше по-високо и Риг не можеше да я затули с тяло. Затова той се притисна до стената точно под втората шпионка и рече:

– За вас е невъзможно да погледнете през моите очи, знам, защото някои хора гледат от много по-високо положение.

И междувременно посочи нагоре.

Майката бе достатъчно бдителна, че да схване предупреждението му – „не е възможно да погледнете“, и да не се вторачи във втората шпионка. Сега тя знаеше къде е сляпото петно в стаята, поне по отношение на тези две шпионки, защото точно там беше застанал Риг.

По дирите на Парам той забеляза, че сестра му почти никога не е заставала в сляпото петно. Което означаваше, че станеше ли видима – за да се нахрани, да поспи, да се умие, да се преоблече, да ползва нощното гърне, неизменно беше под наблюдение. Толкова за уединението. Толкова за тайната º способност да става невидима.

За голяма чест на майка му тя не прояви никакви чувства освен онези, които бяха уместни като отклик на казаното от сина º. Очевидно осъзнаваше колко е важно да не загатва с нищо пред шпионите, че знае за тях. Ала оттук нататък, съвсем понятно, нощното гърне щеше да бъде поставено в сляпото петно, както и умивалникът.

– Все още не съм решила дали те харесвам – говореше тя. – Изглеждаш много самодоволен. Нас ни спаси смирението. Смирението и съвършената вярност. Ние не дадохме на Съвета никакви основания да ни смята за заплаха за републиката, защото не сме. Ние не правим нищо необичайно и затова хората почти не забелязват, че сме живи. Ние нямаме значение. Но твоето поведение ни застрашава. Сигурно всички вече говорят за теб. Надали може да се очаква, че прислугата ще си мълчи.

– Да, вече го разбирам – отвърна Риг. – Простете ми моята себичност. Оттук нататък и аз ще бъда също толкова скромен, безобиден и скучен.

Неизказано остана: „Сега, когато всички знаят, че съм жив и съм тук при вас, в същата къща, вече мога да си позволя благоразумие“. Ала Риг бе достатъчно сигурен, че тя е разбрала какво точно прави той.

– И как възнамеряваш да постъпиш със себе си?

– Аз се намирам в Ареса Сесамо – отвърна той, все едно това бе достатъчен отговор.

– Но това не е така – възрази майка му. – Ти се намираш в тази къща. Можеш да танцуваш на арената и само това ще видиш от Ареса Сесамо.

– Вие не ме разбирате, скъпа майко. Аз нямам намерение да излизам навън сред тълпите. Но ние с Баща ми... Тоест с мъжа, когото наричах баща... винаги сме имали намерение да дойдем тук и да се учим в библиотеката.

– В Ареса Сесамо има няколко библиотеки и няма да ти позволят да посещаваш нито една от тях.

– Напълно разбирам това. Но библиотеките, обединени в Голямата библиотека на Ареса, не са ли обществени? Не е ли позволено на учените да заемат книги у дома за своите проучвания?

– Да не намекваш, че си учен? – попита майка му развеселена.

– Моят единствен преподавател бе Баща ми – отвърна Риг. – Но мисля, че той ми беше достатъчен. Преди да умре, ние двамата споделяхме обща страст към науката. Имаше въпроси, на които той още не бе отговорил, и други, за които нямаше полезни отговори. Цялото знание, оцеляло в този ограден свят от десет хиляди години насам, се намира в библиотеката и ако един отговор е познаваем, то аз искам да го знам.

– С каква цел?

– За да разбера защо е построена Кулата на О – отвърна Риг и пламът му изобщо не беше престорен. – Да узная какво е известно за земите отвъд Стената. Има ли хора зад нея? Защо изобщо е била построена? Как е устроена? Не може да бъде естествено образувание, някой я е създал. Разбираш ли?

– И какво ще правиш с всички тези отговори, когато ги откриеш?

– Ще ги знам! – възкликна той. – А ако Съветът сметне, че добитите от мен знания могат да са полезни за другите, то ще ги публикувам. Не разбираш ли? А те не разбират ли? Докато не ни позволяват да вършим нищо, ние сме единствено бившето кралско семейство. Но ако мога да стана достоен учен и да издавам трудове, които само учени биха искали да четат, то аз вече не съм кралска особа, нали? Аз съм учен!

– Учен от кралски произход.