Следотърсачът

– Разбира се. Но с времето, след години ще стана старец, известен с трудовете си далеч повече, отколкото с потеклото си. Никой няма да се бои от мен или да възлага някакви идиотски революционни надежди на мен или на когото и да било от семейството ми, защото вече ще сме нещо друго.

– Но те така или иначе няма да ти позволят да ходиш в библиотеката.

– Ала може би твоят скъп приятел Флакомо ще изпраща прислужник, който ще отнася писмата ми на библиотекарите. Може би те ще се отнесат с мен като с учен, който е например инвалид, и ще ми помогнат да намеря нужните книги.

– Ти не си учен – рече услужливо майка му. – Само отбелязвам какво ще каже Флакомо.

– Тогава защо не поканим учени да дойдат и да ме изпитат, за да разберат дали съм се изучил достатъчно, че да съм достоен да ми се даде достъп до библиотеката? Не предлагам да разговаряме очи в очи, последното, което ми се иска, е някой учен, който изобщо не се интересува от политика, да бъде въвлечен в общуване с нас. Но нека те седнат в една стая и да ми изпратят въпросите си писмено. После аз ще им отговоря на глас, за да могат да чуват гласа ми и да разберат, че никой друг не ми пише отговорите. Ще се подложа изцяло на тяхната преценка.

– Звучи доста сложно, а и не мога да се сетя защо някой учен би си направил труда.

– Аз също. Но ако все пак склонят?

– Струва си да го предложим на Флакомо.

– Кажи му, че моят Баща бе забележителен човек. Да те образова той беше все едно да учиш в най-добрия колеж в оградения свят.

– Искаш да кажеш, най-добрият колеж в републиката – поправи го майка му.

– Границите съвпадат.

– Но някой може да си помисли, че използваш „оградения свят“, за да избегнеш думата „република“.

Риг изведнъж стана сериозен.

– О, не беше ми минавало през ума... Да, оттук нататък винаги ще казвам „републиката“. Нека никой не си мисли, че желая да забравя или да проява непочтителност към Революционния съвет. Аз смятам Съвета и Стената за еднакво вечни.

– Нещо друго ме притеснява – рече майката. – Твоят баща... Истинският ти баща, моят съпруг, моят любим Кносо Сисамик, бе обсебен от Стената и науката около Стената. Той прекара целия си живот в стремеж да намери начин да премине през Стената и умря при опит да мине отвъд нея.

– Никога не съм чувал Стената да е убила някого – рече Риг.

– Той измисли да мине през Стената с лодка.

– Това несъмнено е било опитвано хиляди пъти, ако не другояче, то по случайност – когато буря е повличала рибарите.

– Ти знаеш, че Стената причинява лудост у хората, които се опитват да минат през нея. Колкото повече се приближават до нея, толкова повече се побъркват, докато най-сетне или побягват с писъци, или напълно изгубват ума си и започват да скитат наоколо в унес, от който никога не излизат. Почти е сигурно, че рибарите, отнесени през Стената, полудяват, когато лодките им стигнат от другата страна. Никой не се е върнал.

– Вие сте споделяли интереса на баща ми Кносо?

– Съвсем не – отрече майка му. – Но аз го обичах и затова изслушвах всичките му теории и се опитвах да му служа така, както сега служа на теб – като повдигам възражения.

– Тогава кажете ми как Кносо, баща ми, е мислел, че би могъл да разреши проблема?

– Неговата идея беше да мине през стената в безсъзнание – обясни майката. – Знаеш, че съществуват билки, известни на хирурзите. Те приготвят от тях дестилати и концентрати, а после ги инжектират на пациентите си, преди да ги разрежат, и никаква болка не може да ги свести. Ала след няколко часа идват на себе си и не си спомнят нищо от операцията.

– Чувал съм, че подобни неща са били възможни в миналото – потвърди Риг. – Но съм чувал и че тайните на тези билки са били изгубени.

– Открити са отново – увери го майка му.

– В Голямата библиотека?

– От твоя баща Кносо. Ти не си първият човек от кралски произход, решил да стане учен.

– Ето, виждате ли! – възкликна Риг. – Дали ли са на Кносо, баща ми, достъп до библиотеката?

– Да – потвърди майка му. – Лично. Той отиваше там пеша, не е далече.

– И сега хирурзите на Ареса Сесамо и на целия ограден свят... тоест на републиката... имат полза от това!

– Баща ти легна в лодка, която пуснаха по един бързей, минаващ през Стената на север, далече-далече от западния бряг. Той си инжектира доза, съгласувана с хирурзите, че е достатъчна да държи човек с неговото тегло в дълбок сън три часа. Към лодката бяха прикрепени понтони, за да не може да се обърне, дори и да се натъкне на бряг, преди той да се е свестил. Имаше и още дози, за да може да влезе в обратното течение, да повтори процеса и да се върне при нас.

– Успя ли да мине?

– Да, въпреки че няма как да знаем дали преминаването през Стената го е лишило от разум. Защото умря, без да се свести.

– И го знаете, защото никога не се е върнал?

– Знаем го, защото още щом той премина отвъд Стената, от другата страна, лодката му потъна във водата.

– Потъна!