Следотърсачът

– Само че нищо подобно не знаем – заяви Умбо. – И запомни – ако този път ни задържат, у нас са... камъните.

Тъкмо бе понечил да каже „скъпоценните камъни“, но предупредителният поглед на Самуна го сепна и затова каза само „камъните“. Някой бе дошъл иззад ъгъла на тоалетната.

Войници. Двама. Обикаляха и привидно нямаха никаква спешна работа. Но защо ще идват тук, отзад? Дали някой ги бе видял да копаят, докато виждаха миналото, а не бъдещето? Глупаво беше постъпил Умбо, като бе взел и Самуна в миналото. Той трябваше да остане в настоящето на стража.

– Да се махаме оттук – подкани Самуна.

– Къде? – попита Умбо.

– Обратно в странноприемницата.

– Защо? Какво ни трябва оттам?

– Да се преоблечем. И да вземем храна от вдовицата – отвърна Самуна.

– Но ако тези войници ни преследват...

– Тогава по-лесно ще се измъкнем от тях в тълпата. Ако хванем гората, те ще разберат, че сме бегълци, и ще ни погнат.

Умбо като че се съмняваше, но Самуна посегна и го хвана насила за ръката като груб баща и изкриви лице в гневна гримаса. Момчето изглеждаше истински уплашено.

– Прави, каквото ти казвам, когато ти го казвам! Ясно?

Самуна говореше като обхванат от дива ярост и Умбо се сви.

– Правилно – обади се единият от войниците. – Нашибай го с пръчка!

– Трябва да им наливаш акъла с бой, докато са млади – обади се и другият и се засмя.

– Така ли? – рече Самуна, а гласът му преливаше от жлъч. – Бащите ви с бой ли ви наливаха акъл?

– Всеки проклет ден – рече единият, а другият кимна.

– Тогава сте живото доказателство, че това не върши работа – заяви Самуна. – Моят син си е моя работа, а не ваша.

Войниците изглеждаха сърдити и можеха и да се заядат – в края на краищата, те притежаваха власт, а Самуна º се надсмиваше, но той зае стойка на готовност и бутна Умбо зад себе си.

– Бил съм се в три гранични войни, млади смешници, а вие не сте нищо повече от градска стража. Били сте се само с пияници и глупаци, не с мъж, който е убил десетки в открит бой. Така ще ви блъсна главите, че цяла седмица всеки ще гледа през очите на другия. Хайде, да почваме!

Единият беше навит, но по-умният го дръпна назад.

– Те не нарушават никакъв закон тук, а и не ни трябва цял следобед да го влачим до затвора и да докладваме.

– Няма да има нужда да докладваме, ако е мъртъв – рече тъпият.

– Ако убиваме всички, които ни наричат тъпаци, само ще докажем, че са прави – рече по-умният.

Войниците се оттеглиха и изгледаха Самуна, когато той преведе Умбо покрай тях. Самуна кимна с уважение на по-умния.

– Добър войник е този, който не влиза в битка, ако не е принуден – рече той.

По-умният му кимна в отговор, а тъпият го изгледа накриво.

Когато навлязоха сред тълпата, Умбо му каза:

– Никога повече не ме хващай така.

– Аз им внушавах, че има причини да отидем зад тоалетната, защото обед отдавна мина.

– Аз напуснах баща си, защото се държеше така с мен.

– Напусни и мен, ако искаш.

– Ще те напусна, ако някога го повториш.

– Ще ти помогне ли да ми простиш, ако ти кажа, че отстъпвам по въпроса за предаването на онези съобщения?

– Аз нямаше да го направя, каквото и да кажеш ти – отвърна Умбо.

– О, малкият се цупи. Също като онзи войник, тъпия, който си мислеше, че си струва да умре заради гордостта си.

– Аз съм малък! – сопна се Умбо. – Имам право да се държа детински, щом искам!

– Е, момче, обикновено не се държиш така и можеш да ми простиш това, че очаквах от тебе да разбираш като мъж.

– Как ми се иска Подмокрената да те беше уцелила по главата с онази зелка! – възкликна Умбо, но явно гневът му поутихваше, щом пускаше шеги, колкото и ядосано да говореше.

– Беше маруля, тъп привик такъв – възрази Самуна. – А и ако се целеше в главата ми, щеше да ме улучи.

Хапнаха прилично на любимата си сергия за ориз и яйца в центъра. Почти нямаше шанс някой да ги разпознае с дрехите, с които бяха облечени сега вместо изисканото облекло, когато бяха тук с Риг. Излязоха отново от града преди обяд.

Докато вървяха, не разговаряха за нищо особено, когато Самуна изведнъж каза:

– Я ги виж – завиват по същия завой, по който ще завием и ние.

Бяха мъж и момче и изглеждаха уморени и мръсни от пътя.

– Дано могат и те да си платят за баня като нас.

– Колко си глупав, Умбо. Те ще се умият точно с нашата баня.

Чак тогава Умбо разбра, че мъжът и момчето пред тях са Самуна и самият той.

Но това бе невъзможно. Как можеше те още да са в миналото, ала само един ден назад, а не няколко месеца, колкото назад се бе върнал Умбо, за да вземе камъка?

– Какви игри играеш? – попита го Самуна.

– Няма игри – отвърна Умбо. – Не го разбирам. Трябваше да се върнем назад точно в същия миг. Когато се връщаме назад във времето, ние не напускаме настоящето.

– И откъде го знаеш?

– Защото винаги, когато Риг се връщаше назад...

– Ти си седял там и си гледал.

– Така е – потвърди Умбо.

– Е, а кой седеше и гледаше, когато се върнахме за камъка тази сутрин?

– Ние внимавахме никой да не ни гледа!

– Ние се върнахме в миналото заедно, копахме в земята и взехме нещо. Не само разговаряхме, не само разказвахме някакви неща. Ние реално извадихме нещо и го взехме.