Следотърсачът

– Само случайно – оправда го мъжът.

Каза го точно когато извличаше приятеля си през вратата. Изведнъж нещо издрънча и ножът на Подмокрената затрепери, забит в рамката на вратата на няма и педя от главата му. Мъжът отскочи и събори пияния и втория мъж, който се опитваше да го удържи от другата страна. Те се строполиха на пода, преплетени като змиорки, а всички останали мъже в кръчмата се разсмяха, все едно по-смешно нещо не са виждали – и може би така си и беше, без да броим давещите се сухоземни кютуци. Шумът изкара Умбо от кухнята, където миеше чаши и купи.

– Защо не ме извика? – попита той Подмокрената.

– Ако трябваше да хвърля нещо чак толкова голямо като теб, щях да те извикам, то е ясно – отвърна тя. – Ти нямаше с какво да ми помогнеш.

Пияният и приятелите му вече бяха станали и излизаха през вратата. Самуна се разхили гръмогласно, когато Подмокрената заби крак в задника на пияния и го просна заедно с приятелчетата му на мократа пръст навън. След като затвориха вратата и останалите гости се заеха отново с ядене и пиене, той извади ножа от касата и събра Подмокрената и Умбо зад тезгяха.

– Умбо можеше да направи нещо – рече Самуна. – И успя. Ти защо си мислиш, че дойдох? Той ме предупреди, че се гласиш да убиеш някакъв смахнат пияница, любов моя, и ме прати вътре с брадвата в ръка.

Умбо се ухили.

– Успях ли? Или... Ще успея ли?

– Не знам колко време си изчакал, за да се върнеш във времето и да ме предупредиш, момчето ми, но ми каза, че ако стане до пет минути, значи си готов да заминеш за О.

– Е, дано не си решил да съобщаваш още месец, защото тука има твърде много работа, че да те пусна да заминеш точно сега.

– Няма нужда да го чакаме да прати съобщението – рече Самуна. – Той вече го прати.

– Това е най-голямата щуротия, която си казвал! Та той не помни да го е пращал. Нали така, момче?

Умбо се засмя възторжено.

– На мен ли се смееш? – попита Подмокрената.

– Смее се, защото тая работа е безсмислена и това му е половината кеф! – рече Самуна. – Ти си убила онзи и после толкова си съжалявала... нали не си войник, та вечно съжаляваш... че Умбо се е върнал да ме предупреди, за да може да ти попречи. Ала сега ти не си го убила и за нас няма причини да чакаме нито миг повече!

– Но той не те е предупредил! – настоя Подмокрената.

– Вече няма за какво да ме предупреждават – отвърна Самуна. – Мъжът не е убит, в края на краищата.

– Но ако не изпратиш предупреждението... – подзе Подмокрената.

– Моето предупреждение промени случилото се – обясни Умбо. – Когато ти уби мъжа, тогава имаше за какво да предупредя. Аз предупредих, всичко се промени и сега няма нужда от предупреждение.

– Но ти не си го направил! Още не си!

– Той вече го направи – възрази Самуна. – Току-що.

Подмокрената като че бе готова да се разкрещи от яд.

– Момиче, и на мен ми се вижда напълно безсмислено, ама така се получава – рече Самуна. – Той ме предупреждава в миналото и това променя нещата така, че предупреждението вече не е нужно. Работата е свършена.

– Тогава защо трябва да се връщате в О да крадете камък, който Умбо вече е откраднал?

– Защото камъкът още не е у мен – обясни Умбо, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. – За да го имам, все още ми предстои да го открадна.

Подмокрената наведе глава и я разтърси като мокро куче.

– Мразя ви и двамата, пощурявате ме!

А после влезе обратно в кухнята.

– Е, кога тръгваме? – попита Умбо.

– Ако тръгнем веднага, ще трябва сами да си приготвим храната, всичко е вчерашно. Ако изчакаме до утре, тя ще опече пак нещо.

– И без това почти се е мръкнало – съгласи се Умбо.

От кухнята чуха гласа на Подмокрената:

– Предупреждавам ви от бъдещето! Няма да има хляб за вас нито утре, нито който и да било друг ден!

– Тръгваме тази вечер – реши Самуна.

Само след няколко минути той вече им бе уредил превоз с дървен сал, който слизаше към една дъскорезница над О. После се стегнаха за път – само по една мешка, защото щяха да пътуват с малко багаж и трябваше да изглеждат достатъчно бедни, че да не си струва да ги оберат, но и достатъчно богати, за да ги пускат в странноприемници.

Когато потеглиха, Подмокрената излезе от кухнята и ги замери с една маруля.

– Туй е знак за любов – обясни Самуна на Умбо.

* * *

Самуна и Умбо си бяха платили за превоза и ги настаниха в едно от кътчетата между натоварените трупи, затова от тях не се изискваше да помагат с нищо. Но и двамата от време на време хващаха прътите, защото всеки чифт ръце беше от помощ в трудната задача да крепиш такъв голям товар от трупи да не се преобърне и да не заприщи канала. А и защо не? Самуна беше и едър, и силен, а Умбо се оправяше чевръсто с трупите и можеше да стигне бързо там, където бе нужен. Освен това той растеше и трябваше да заякне подобаващо на ръста си. Да се напряга с пръта в реката срещу такъв голям товар от трупи можеше само да му прибави мускули, от които отчаяно имаше нужда.