Следотърсачът

– Тогава... Сгрешил ли съм? Дали не съм ни върнал във времето преди да ги закопаеш?

– Може би. А може би не копаеш където трябва.

– Видях къде копаеше ти, за да ги извадиш!

– Но ти гледаше отгоре, и отдалече при това. Не сбърка много. Отстъпи около крачка назад. Но първо запълни тази дупка и я прикрий.

– Защо? В нея няма нищо.

– Защото не искаш някой да си науми, че тук е било закопано нещо, не и толкова близо до истинското скривалище. Запомни, ние оставяме скрити тук седемнайсет скъпоценни камъка и още дълго няма да се върнем, за да ги приберем.

– Защо ти не закопаеш дупката? – предложи Умбо. – Ти знаеш как се крият разни неща.

Самуна запълни първата дупка и пръсна върху нея шепа камъчета и клечици, докато най-сетне тя не се сля с околната пръст. Междувременно Умбо бе намерил истинското скривалище, беше отворил кесията и се виждаха и осемнайсетте камъка.

– Не мога да си спомня кой точно липсва – рече той.

– Я без игрички – скастри го Самуна. – Всеки момент може да дойде някой, и в това време, и в онова.

– Не се шегувам – рече Умбо. – Трябва да отвориш кесията с камъните, която вече е у нас, и да провериш кой от тези е липсващият.

– Нарочно го правиш, защото искаш да си осъществиш опита!

– А кой губи време сега? – попита Умбо.

Самуна въздъхна, извади кесията с камъните от крачола си и я отвори.

– Не мога да ти кажа кой липсва, мога да ти кажа само кои са тук.

– Остави ги тогава до другите.

– Не! – възпротиви се Самуна.

– Направи го... Поглеждай ту назад, ту напред.

Самуна неохотно се подчини и се заоглежда ту назад, ту напред. Това, че вижда двойници на тези единствени по рода си камъни, го безпокоеше дълбоко. Но най-накрая успя да разбере кой е липсващият камък.

– Този – посочи той.

– Вземи го тогава – нареди Умбо.

Самуна се чувстваше много странно, когато посегна да извади камъка, за да го прехвърли от едната кесия в другата.

– А сега вземи още един – нареди му Умбо. – Моля те, нека видим какво ще стане!

– Не – отказа Самуна.

– Че с какво ще навреди? Камъкът или ще изчезне от новата кесия, или няма.

– Умбо! Не знам с какво може да навреди. Но не знам и дали няма да навреди, а залогът е твърде голям, че да си играйкаме. Трябва да отидем в Ареса Сесамо и да помогнем на Риг, ако можем.

Умбо въздъхна кисело и завърза отново старата кесия. Откакто го познаваше Самуна, той никога не бе изглеждал толкова малък.

– Зарови дупката – нареди му Самуна, след като преброи всичките осемнайсет камъка, най-сетне отново заедно, завърза новата кесия и я пусна в панталоните си.

После прикри и истинското скривалище така, както беше прикрил и предишната грешка на Умбо.

– Готово – рече той. – А сега ни върни обратно в настоящето.

– Ние изобщо не сме го напускали – отвърна Умбо. – Виждахме се идеално и в двете времена.

– Искам да кажа, премахни миналото.

И ей така, изведнъж, яркоцветните есенни листа отново се превърнаха в напъпили пролетни клони.

– Добре – рече Умбо. – Готови сме. Да тръгваме за Ареса Сесамо.

– Не – възрази Самуна. – Ти трябва да оставиш в миналото съобщенията за Риг и за теб.

– Не трябва, разбира се – рече Умбо. – Точно както нямаше нужда да се върна в миналото и да ти кажа да попречиш на Подмокрената да убие онзи пияница.

Самуна приседна на ниския каменен зид и подпря чело с пръсти.

– Знам, че говоря като Подмокрената, но, Умбо, длъжни сме да го направим!

– Аз дори не помня какво съм казал на самия себе си – рече Умбо. – Изобщо не знам какво съм казал на Риг.

– Каквото и да кажеш сега, ще си му го казал и тогава.

– Не – възрази Умбо. – Защото сега ще го кажа, без да имам чувството, че е спешно. Ще е различно. Виж, аз вече съм го казал. Доказателството е това, че камъните бяха закопани зад отходното място, точно както съм казал на Риг в съобщението си. Имаме и ножа, защото съм казал на себе си да го взема и да го скрия. Ние живеем в този вариант на събитията, в който моите съобщения вече са изпратени!

– Тогава защо ни се наложи да изчакаме в Площадката на Подмокрената да се научиш да се връщаш назад във времето?

– Защото трябваше да вземем камъка! И защото за мен е полезно да знам как се прави. Щеше да е тъпо да знам, че съм се научил как се прави само за да предам онези съобщения, и после да не се науча, само защото тези съобщения вече са били предадени!

Самуна тръсна глава.

– Знам, че бях на твоя страна, когато спорихме за това с Подмокрената, но сега... Залогът е твърде голям.

– Правилно – потвърди Умбо. – Залогът е твърде голям за нас, че да се мъчим да се уредим да ни настанят точно в същите стаи, в които бяхме отседнали преди, та да мога да застана до леглото си и да предам съобщение на себе си, докато спя в него. Или да застанем там, където Риг се разплащаше с кочияша, за да мога да му предам съобщение, което той вече е получил. И двете неща са опасни – в подножието на Кулата могат да ни разпознаят, а в стаите под наем със сигурност ще ни познаят! Докато се усетим, ще извикат градската стража, ще ни задържат и няма да можем да заминем за Ареса Сесамо и да помогнем на Риг!

– Ние знаем, че не сме били задържани, защото... защото не сме били!