Следотърсачът

Вместо да си намерят нов превоз, когато салът най-сетне пристигна в дъскорезницата, Самуна и Умбо решиха да изминат пеш последните трийсет мили до О. Това означаваше да платят, за да преспят една нощ в плевника на чифликчия и да се събудят целите просмукани от вонята на кози, но пък закуската беше вкусна и обилна. Пък и ако пристигнеха в О по суша, изглеждаха като привици и смърдяха на добитък, това щеше да попречи на всичките им познати отпреди да ги разпознаят. Умбо беше въодушевен от завръщането в О – за него това беше вълшебно място, където се бяха случили чудеса. Но за Самуна, който бе ходил там неведнъж, а и на много други места, това беше просто поредната услуга, която трябваше да се свърши. Те влязоха в града преди обяд и наеха стая в скромна странноприемница далеч от главната улица – тъкмо както би постъпил пестеливият пътник. Младата вдовица, която държеше странноприемницата, ги прие радушно, тъй като беше по-малко вероятно зрял мъж, който пътува със сина си (както тя си помисли), да си въобрази, че има някакви права над нея.

Бяха доста уморени от многото ходене и решиха, че ако изкопаят камъка на следващата сутрин, пак ще е навреме. Попитаха хазайката къде могат да намерят баня и º платиха за топла вода в прилично голямо корито, сапун и изненадващо хубава кърпа. Нямаха нищо против да спят на едно легло – беше достатъчно голямо и побираше и двамата, а и миришеха по-приятно от обичайното. Умбо спа като заклан и се събуди сутринта, готов за освежителна разходка.

Хазайката им приготви храна, която да си вземат за Кулата на О, където º бяха съобщили, че отиват. Там се бе наредила дълга опашка – пролетното време беше докарало много пътешественици и поклонници, и затова бе съвсем обичайно мъжът и синът му да отидат да обядват зад тоалетните. Те останаха там, близо до скривалището на камъните, докато останаха съвсем сами. Тогава Умбо се изправи, протегна се и коленичи на мястото, където знаеха, че е закопано съкровището.

Започна весело да рови в пръстта и... не намери нищо.

– Това защо беше? – попита Самуна. – Знаеш, че вече взехме камъните. Те бяха там само в миналото.

– Исках да се уверя – обясни Умбо. – Всъщност иска ми се още сега да ги видя.

– Няма да ги вадя на показ тука. Някой може да тръгне да обикаля насам и да ги види и да си науми, че заради императорското съкровище си струва да ни утрепе.

– Но аз искам да видя нещо.

– Гледай каквото си щеш, но няма да извадя камъните.

– Мислех си – рече Умбо.

– Също като катеренето по скали, мисленето е опасна дейност за онези, които не са му свикнали.

– Ами ако взема два камъка, а не само един?

– Тогава аз ще разнасям шестнайсет, вместо седемнайсет.

– Точно затова искам да ги видя тук, при нас. Ако извадя два с твърдото намерение да ги задържа и двата, дали един от камъните ще изчезне от кесията?

– Предизвикваш ме нарочно! – сопна се Самуна.

– Или накрая ще се окажем с два камъка? Не може ли да ги вземем всичките и да получим дубликати на всички без един?

– Или ще предизвикаш гнева на мирозданието и ще накараш слънцето да избухне?

– Не е много вероятно.

– Всичко, което правиш, е невероятно, момчето ми. Сега се върни назад във времето като малък добър светец и открадни камъка, който нямаше нужда да вземаме, ако ти не беше изчадие дяволско.

– Правилно оценихте моя баща, господине – каза Умбо, като подражаваше на високопарния изказ на Риг. – Въпреки че ако споменете нещо за майка ми, ще се наложи да ви убия.

– Вземай камъка! – нареди му Самуна, а после затвори очи и зачака.

– Няма ли да гледаш? – попита Умбо.

– Не искам да те гледам как бъркаш в невидима дупка и изведнъж, по магия, в ръката ти се озовава камък. Много е стряскащо.

– А аз ти казвам да гледаш. Това не е за изпускане.

– Я не ми нареждай – сопна му се Самуна. Не обичаше да му нареждат. Особено пък разни хлапета. Въпреки че Умбо беше много по-умен от някои смешници, на чиито заповеди се бе подчинявал във войската.

– Тогава ще ти го кажа по друг начин. Не искам да изпуснеш това, защото се опитвам да направя нещо важно. Ще се опитам да те взема с мен.

– Аз не притежавам такива дарби. Така че просто го направи.

– Хвани ръката ми – каза Умбо. – И си дръж очите отворени.

Самуна замижа.

Умбо все пак го хвана за ръката.

– Отвори очи!

– Не – упорстваше Самуна. Искаше да използва момента и да се унесе в мечти.

– Моля те! Недей да се инатиш. Направи го заради мен.

Самуна въздъхна и отвори очи.

Гората около тях пъстрееше с есенни цветове и падаше дъждец, лек като мъгла. Той го усещаше по лицето си.

– В името на дясното ухо на Силбом! – възкликна Самуна.

– Сега ще пусна ръката ти и ще се опитам да те задържа тук, при мен – рече Умбо.

И го пусна.

– Още ли виждаш есенни листа? – попита Умбо.

– Да – отвърна Самуна. – Но тебе не те виждам!

Умбо се слиса.

– Невидим ли съм?

– Дрехите ти ги виждам, ама са празни!

– Лъжец! – викна Умбо. – Ако бях изчезнал, щеше да се стреснеш много повече!

– Иска ти се – отвърна му Самуна. – Копай и вземай камъка, малък крадец такъв.

Умбо започна да рови с ръце.

– Колко надълбоко си я закопал?

– Не чак толкова.