Следотърсачът

– Ами ако създадем деветнайсет колонии и никоя от тях не подозира за останалите? Никой никога няма да среща своите генетични двойници. Няма да има съперничество. Една няма да се наложи върху всички останали. Тези деветнайсет колонии плюс Земята ще разделят човечеството на двайсет части. Потенциално нашият вид би могъл да изследва двайсет различни пътя на развитие – генетично, културно и интелектуално. Цялата човешка история, всички войни и империи, технологии и езици, обичаи и религии са еволюирали за по-малко време от това, с което разполагаме тук. Има достатъчно пространство, за да създадем деветнайсет анклава, по-големи от Европа, по-големи от територията между Египет и Персия, по-големи от Америките от ацтеките до инките долу.

– Без съмнение човеците във всеки анклав ще ти се подчинят и ще станат Египет, Атина или Теночтитлан.

– Дано не е Теночтитлан! – възкликна Рам. – Иска ми се да мисля, че ще запазим някаква част от напредъка, който вече сме постигнали на Земята, но ще зарежем човешките жертвоприношения.

– Но пирамидите ще запазите?

– Или каквито и паметници да построят те. И ако те не само създадат нови неща, но и се превърнат в нов, но все пак човешки вид, то толкова по-добре, стига да не унищожат някой от другите.

– Твоят оптимизъм и амбиции доказват, че наистина си човек, особено след като пренебрегваш голямата вероятност всички анклави да станат като Нова Гвинея – примитивен народ, чиито представители някога кръстосвали океаните с лодки, пълни с прасета и бебета, а накрая заживели голи в глинени колиби в планините и се изяждали един друг.

Рам вдигна рамене.

– Мен няма да ме има, за да го видя.

– Като сьомгата – хвърляш хайвера си и умираш, като оставяш малките да се излюпят и да заякнат... Или не – както шансът реши.

– Не шансът, а тяхната собствена сила и разум. Да, шансът засяга живота на отделните хора, но човешкият вид сам създава своите шансове.

– Ние благоговеем пред благородните ти идеи, но същевременно надлежно отбелязваме и мъглявостта на твоето „творческо“ мислене, в противоположност на ясния ум на аутистите и животните. И все пак пред теб стои проблем, който твоят великолепно мъгляв творчески ум не може да реши.

– Мъглявият творчески ум на хората е построил и вас, и корабните компютри, за да разрешавате подобни проблеми за нас – припомни му Рам.

– Ти искаш от нас да намерим начин да държим колониите в пълна изолация една от друга до такава степен, че взаимно да не знаят за съществуването си.

– Позна! А твърдиш, че вие не проявявате творчество!

– Нищо не сме познали. Ние извадихме това заключение от изобилните данни, които ти ни осигури – и съзнателно, и несъзнателно.

– И все пак не можахте да уловите иронията в моето въодушевление.

– Уловихме я. Но като информация тя нямаше никаква стойност.

Самуна беше уморен и стар човек. Да, все още изглеждаше силен и енергичен, но тъкмо там беше проблемът: всичко това си бяха преструвки. Работата трябваше да се върши и той я вършеше, но ако го оставеха на мира, ако нямаше никакви отговорности, щеше да е доволен да си седи на люлеещ се стол със затворени очи и да си мечтае. Да се унася не в сънища, а в спомени.

Лошото беше, че половината от спомените му бяха неприятни. Не толкова спомените за убийства, въпреки че той бе познал своя дял от битки; в безумието на войната да кълцаш, да мушкаш, да сечеш и да колиш въздействаше въодушевяващо, особено ако не забравяме, че ако не се съсредоточаваше напълно, самия него щяха да го накълцат, намушкат, съсекат и заколят. По-неприятните му спомени бяха за думи, които му се искаше да не е казал, или за умни неща, които не е споделил само защото се е сетил за тях по-късно. За кавги, които би могъл да избегне, за свади, които си е струвало да започне, стига да се беше досетил за остроумните оскърбления, които биха му донесли удоволствието от заслужен разранен юмрук или разцепена устна. Със спомените за пропуснати възможности и съжаления можеше да се примири, защото имаше и други – за приятели и врагове от детинство, всички припомняни сега с умиление. За ужасните страхове от младини, за които сега знаеше, че са били съвсем напразни. За детските копнежи, които, сбъднати или не, сега му се искаше да изпита отново.

Добре си живееше с Подмокрената и не смяташе да изчезва от живота º – а точно това би се случило, ако седне на онзи стол и се унесе. Те трябваше да въртят хана и това си струваше – лодкарите, макар и мнозина от тях да бяха нехранимайковци, имаха нужда от сигурно убежище покрай реката, а градът имаше нужда от някого, който да поддържа огъня на стремежите искрящ и пращящ тук, на тази малка ивица между водата и гората. Самуна все още се надяваше да дойде някой, който има хъс да върши нещо, обаче други освен него и Подмокрената нямаше. Всъщност човекът с хъс беше Подмокрената, а Самуна просто се преструваше, че и него го е грижа за всичко, защото вярата, че той споделя чувствата º, я правеше щастлива.