Следотърсачът

– Имало е. Но никой не е минавал през нея от двеста години.

– Значи стената не може да е каменна, циментова или тухлена – рече тя.

– Това е вътрешна стена. Предполагам, че дори и да са я запечатали, тя все пак ще е от летви и замазка или от дърво. Ала не знам. Има ли значение? Може би е достатъчно лека и ще можем да я избием, но тогава няма да можем да я затворим след нас.

В отговор тя го бутна лекичко към отсрещната стена на коридора. „Стой“ – означаваше този жест. Пред очите му се стопи бързо във въздуха и той остана да чака търпеливо, докато тя мине през стената. Дирята º точно повтаряше дирите на хората, минавали някога през този вход.

Не можеше да знае какво прави тя от другата страна. Но след малко чу съвсем леко тупване, после изщракване, сякаш дълго неизползвана пружина е била принудена да се задейства след вдигането на резе. За негово учудване, вместо в стената да се отвори врата, цялата стена между носещите колони се издигна плавно и разкри коридора отзад, в който го чакаше Парам.

Риг влезе в него. Парам натисна един лост и стената безшумно се плъзна на мястото си. Нищо чудно, че Риг не успя да открие вратата. Това бе просто едно от ограниченията на дарбата му – можеше да каже откъде са минавали хора, но не и как е изглеждало мястото, когато са преминали. Бе очаквал тъмен коридор без изход, но в края му мъждукаше сребристо сияние. Той тръгна към привидния източник на светлина, като се чудеше дали има някакъв външен отвор, през който влиза светлината на пръстена. Но скоро стана ясно, че тя идваше от огледало, отразяващо светлината на друго огледало – Риг не можеше да види колко още има по-нататък. Коридорът бе осветен от светлината на пръстена. В облачна нощ тук щеше да е необходима свещ, или пък да го познаваш толкова добре, че да можеш да минеш през него в тъмното.

– Заболя ли те? – попита той. – От преминаването през стената? Или вратата, или каквото и да е това?

– Да – отвърна тя и му протегна ръка. Риг я докосна и се дръпна ужасе`н. Тя пареше като дете със силна треска. Пипна челото º, бузата º. Цялата гореше.

– Не можеш да го направиш пак! – възкликна той.

– Налага ми се – отвърна тя. – Нямам представа как се отваря отвън. Но не е чак толкова тежко, скоро ще се охладя. Не е като минаване през камък или тухла – камъкът ме изгаря, дрехите ми се запалват. Трябва да внимавам никога да не минавам през камък.

Той я прегърна.

– Не знаеш какво беше за мен да разбера, че имам сестра.

– И за мен – отвърна тя. – Той ми каза никога да не казвам на майка ми, че знам за теб. Но ти щеше да дойдеш и да ме освободиш.

– Ще те освободя – потвърди. – Знам как да мина по тези коридори, за да се измъкнем отвъд външната стена.

– Под нея ли?

– Тези къщи са построени върху насип. Сега той вече не е толкова висок, защото тежестта на къщите го е притиснала. Затова някои от коридорите може да са се наводнили – намираме се в делтата на реката и навсякъде под повърхността има вода. Но стига да можем да дишаме, ще успеем да се измъкнем оттук. Един дълъг проход води до Библиотеката на нищото.

– Откъде можеш да го знаеш? Влизал ли си и преди в тези проходи?

– Не – отвърна Риг. – Но съм виждал дирите на хората, минавали през тях. Знам къде са отивали. Това умея аз – виждам дирите, дори и да са скрити от стени или под земята.

– Твоята дарба е много по-полезна от моята – рече тя.

– Моята не успя да ме вкара тук. Моята не ми дава възможност да изчезна посред бял ден.

– Твоята не те изгаря, когато минаваш през разни неща.

– Извинявай, че онзи път минах през тебе.

– Изобщо не беше неприятно – каза тя. – И двамата се движехме, а това значи, че изобщо не сме заемали продължително време едно и също място. Стените са неподвижни, движа се само аз и допирът продължава много по-дълго.

Той стисна ръцете º.

– Ти как го наричаше? Мъжът, когото аз познавах като свой Баща?

– Скиталеца – отвърна тя.

– Значи е идвал в тази къща?

– Да – потвърди тя. – Като градинар. И наистина беше много добър градинар, още си личи къде е пипал в парка. Но ти не знаеше ли, че е идвал тук? Не си ли могъл да видиш дирята му?

– Баща ми... Скиталеца... Той не оставя диря. Той няма диря.

– Но как успява?

– Не зная дали успява, или просто няма диря. Просто не зная. Мисля, че той е светец. Герой. Притежава умения, които другите хора не притежават.

– Но когато аз бях невидима, той не можеше да ме вижда като теб.

– Аз не те виждам, виждам само откъде си минала, мястото, през което си минала и си напуснала. А и това не е точно виждане. Мога да затворя очи или да ти обърна гръб и пак да открия дирята ти.

– Той каза, че ти си най-добрият от всички нас.

– „Нас“?

– Всички негови ученици.

– Значи ти е казал и за другите?

– Каза, че светът се е напрегнал, за да ни създаде. Тези умения били много силни в този ограден свят, каза той. И затова всичко зависи от нас.

– Кое „всичко“? – попита Риг. – Възстановяването на монархията? Мен то не ме интересува.

– Нито пък мен – рече тя. – И него също.

– Той ти е казал толкова много, а на мен – нищо...

– Ревнуваш ли?

– Да – отвърна. – И се ядосвам. Защо не ми се е доверил?