Следотърсачът

И затова започна да носи със себе си плоча като ученик. Когато Флакомо го попита за какво му е, Риг обясни, че му трябва, за да се упражнява в математически изчисления, нужни му, за да разбере книгите по физика, които изучава. И наистина я използваше за това... освен когато виждаше приближаващата се към него диря на Парам.

Тогава той избърсваше някое ъгълче и º пишеше съобщения. Изписваше ги с печатни букви и после държеше плочата неподвижно, така че дори докато прескача през времето, тя да има достатъчно време да ги прочете. Парам не можеше да се спре, защото така щеше да стане видима, и затова трябваше да чете всичките му съобщения на бегом, така да се каже, въпреки че за него, докато º пишеше, времето течеше много, много бавно. Тя ги четеше или поне се въртеше около него, когато º пишеше, ала тъй като не можеше да му отговори нито с калем, нито гласно, той нямаше как да е сигурен.

Разказваше º по малко за живота си – за Бащата и как е умрял, как са живели заедно. За откриването на истината, особено тази, че има сестра – нещо, което не бе подозирал, докато умиращият Баща не му бе заръчал да я намери.

Разказа º някои неща за Умбо и по-малко за Самуна, но достатъчно, за да разбере, че не е възнамерявал да пристигне сам. Но не º каза нищо извън онова, което знаеше генерал Гражданин – нито за скъпоценните камъни, нито за ножа, който бе откраднал от миналото. И нищо за способностите на Умбо и как те позволяваха на Риг да се връща назад във времето.

Разказа º и за тайните коридори – за използваните от шпионите и за онези, по които никой не бе минавал от векове.

– Не знам затворени ли са или забравени – написа º той. – Знам къде са всички входове...

Изтри го и продължи да пише.

– Но досега не можах да намеря начин да ги отворя.

Изтри пак.

– Някой винаги наблюдава.

Една сутрин, когато отиде да извади плочата оттам, където я беше скрил предната вечер, преди да заспи в градината, той откри, че е преместена и някой е писал по нея с дребен, едва четлив почерк – калемът не беше създаден за изписване на толкова малки буквички.

„Страх ме е, братко. Майка ни заговорничи. Ще ни убият“.

Риг стисна плочата, прочете отново съобщението и грижливо го изтри. Сигурно беше дошла през нощта, когато всички спяха, и си бе позволила да остане в реалното време достатъчно дълго, за да го напише.

„Майка ни заговорничи“? Значи Агия не беше толкова невинна, колкото изглеждаше. Но как би могла да заговорничи с когото и да било? С кого би могла да разговаря, без да е под наблюдение?

Но по-важен беше страхът на Парам. „Ще ни убият“ – пишеше тя. Но дали искаше да каже, че Съветът ще ги екзекутира след провала на майчиния заговор? Или в заговора на майка им се включва и замисъл за тяхното убийство? Майка им може би беше склонна да жертва Риг, но той се съмняваше, че действено ще настоява за смъртта на Парам. Значи заплахата трябваше да идва от някого другиго. Или може би заговорът на майка му включваше бягство от къщата на Флакомо с цел да поведе въстание, като ги зареже с Парам, за да ги сполети възмездието на Съвета.

Нуждата да поговори с Парам сега беше още по-голяма. Риг потърси дирята º и я откри, но снощи тя явно се бе отдалечила видима, защото призори вече беше далече, в стаята на майка им.

Вечерта, когато той изнесе плочата в градината, тя вече го чакаше.

„Трябва да поговорим – написа той. – Знам няколко изхода от тази къща... Ако можем да влезем в коридорите... единият води в библиотеката... Можем да се скрием там да поговорим... Много набързо, та никой да не забележи, че ни няма“. После изтри „ни“ и го замести с „ме“, защото за нея никой не би разбрал дали е изчезнала или не.

През нощта се мъчеше да не заспива с надеждата, че тя пак ще дойде и ще може да я види. Но сънят надделя над плановете му. Събуди се, защото някой лекичко разклащаше рамото му. Той се размърда и една ръка леко докосна устните му. Отвори очи и видя силует на жена, ала не можа да различи лице. Стана безмълвно и я последва. Тя се движеше безпогрешно по краищата на коридорите и покрай стените на всички стаи, както бе обичайно за нея. Като че идеално познаваше нощния ред, и защо да не го познава? Никого не срещнаха. Най-сетне влязоха в един рядко използван коридор, който водеше към стаи за гости.

Тя се спря и Риг отиде при нея.

– Парам? – промълви тихичко той. В отговор тя го прегърна и прошепна в ухото му:

– О, братко, той каза, че ти ще дойдеш!

И в този миг Риг разбра, че Бащата наистина беше идвал и при нея, както бе отишъл при Умбо и при Нокс, и я бе научил да владее и използва уменията си. Защото кой иначе да º обещае нещо за Риг? Кой друг знаеше, че той съществува?

– Недалеч оттук има вход към неизползваните коридори – прошепна.

Тя му подаде ръка и той я поведе нататък. Виждаше стари дири, които преминаваха през онова, което сега изглеждаше просто като стена. Както и преди, той прокара ръка около пролуката, но не напипа никакви признаци за съществуването º.

Тя го докосна по рамото и го дръпна назад.

– Тук наистина ли има врата? – прошепна.