Следотърсачът

– Той най-много се е доверявал на теб, сам ми го каза. Каза, че ти си най-подготвен. Най-добрият му ученик.

– Аз нищо не мога да постигна сам. Да, виждам дирите, но нищо не мога да направя без Умбо. Или без теб сега. Ти ме вкара тук.

– Ти знаеше къде е.

– Нямаме много време. Някой ще забележи, че ни няма.

– Сигурно няма да забележат – рече тя. – Среднощ е.

– Ще се учудиш колко внимателно следят.

– Забравяш, че от години обикалям тези стаи и коридори – напомни му тя.

– Все в кръг, все в кръг...

– Какво?

– Не можеш да застанеш на едно място, защото ще станеш видима. Затова, когато искаш да останеш в някоя стая и да не те виждат, обикаляш в кръгчета. Цялата ти диря е в завъртулки.

– Да – потвърди тя. – Въртя се и се въртя. Толкова ми е омръзнало!

– Защо тогава не се появиш отново?

– Защото ще ме убият – отвърна тя.

– Аз си мислех, че е само... Казаха, че било заради някакъв мъж, който... ти съблякъл дрехите.

– Цял живот съм се примирявала с подобни глупости. Не, този мъж имаше нож. Нямах време за нищо друго, освен да се забързам – така го наричам, „забързване“ – и да мина през него. Той не разбра къде съм отишла. Допреди това почти не го правех... забързването, искам да кажа... и може и да не са знаели за умението ми. Но сега знаят. Майка ми разказа за шпионите. Те знаят всичко.

– Знаят само онова, което могат да видят и чуят.

– Когато се забързам, нищо не чувам – рече тя. – Ти много умно се сети за... за плочката. Дори и майка ми не се е досетила да ми пише бележки и да ги държи неподвижно.

– Трябва да тръгваме. Но първо... Виждаш ли някакви механизми, които биха могли да водят извън това помещение? Някаква връзка с устройство, което би могло да отваря вратата отвън?

И двамата огледаха стените на прохода, но нямаше нищо. Лостът, който го отваряше от тази страна, беше монтиран в стената, а всичко останало бе скрито.

– Мога да вляза в стената, ако искаш – предложи тя – но вътре е тъмно като в рог. Няма да видя нищо, а несъмнено и нищо няма да мога да усетя. Освен горещината и плътността.

– Не, не, не искам да правиш това. Но... Какъв съм глупак... Някой е трябвало да построи тези проходи, нали? Някой е построил механизъм. Ако се върна в началото, мога да открия дирята му. Дирите им. Мога да видя къде са отишли, когато са сглобявали всичко.

– Искаш да кажеш, че дирите не се изгубват?

– Не – отвърна Риг. – Избледняват донякъде, но всъщност по-скоро се отдалечават... Ала всъщност това не е разстояние... Продължават да съществуват. Никога не изчезват и не помръдват. Шшт. Чакай да се съсредоточа.

Да открие точното време му отне пет минути. Много отдавна тук бе имало друга сграда и докато се мъчеше да открие точната диря, той разбра, че трябва да са построили тази част от къщата на Флакомо още преди старата да рухне. За да скрият от погледите онова, което са вършели. След като откри точните дири, отговорът стана ясен.

– Задействащият механизъм е вграден в тавана на коридора – рече той. – Твърде е високо за нас, дори и да подскачаме. Но ако имахме метла или меч или... какъвто и да било предмет с дръжка... Той е работил на две места, точно в ъглите на стената. Може би трябва да натиснеш и двете. Или пък едното я отваря, а другото я затваря.

– Да излезем и да проверим – предложи тя.

Риг посегна към лоста.

– Чакай! – спря го тя. – Ами ако навън има някого?

– Аз щях да знам – успокои я Риг. – Никого няма.

– Когато излезем, вече няма да можем да разговаряме.

– Да, но и утре е ден. А и вдругиден.

– Риг! – възкликна тя и отново го прегърна. – Ти знаеш ли, че докато те чаках, се подмладих?

– Подмлади се?

– Когато се забързам, останалият свят прелита покрай мен. Когато се забързам много, цели дни преминават за мен сякаш за минути. През повечето време не се забързвам толкова, но...

– Как разбираш колко време е минало за теб? – прекъсна я Риг. – Как измерваш времето, когато се забързаш?

– Да кажем, че... методът е доста точен. Знам колко дни са изминали в нормалния свят и мога да... Аз измервам времето си по месеци. Разбираш ли ме? Знам кога за мен е изминал един месец. Откакто станах отшелница, за мен са минали само два месеца. Всички останали са остарели с година, с повече от година. Но за мен са само два месеца. С това темпо ще живея вечно... само че няма да имам живот.

Заплака. Не като дете, с разкривено лице и хленчове, а като жена – безмълвно, само раменете º трепереха, докато той я прегръщаше.

– Парам, ще те измъкнем оттук.

– Да се измъкна от тази къща не е достатъчно. В града ще ни издирят – в библиотеката, където и да отидем.

– Умбо и Самуна ще дойдат. Ще намерим начин. Ще си възвърнеш живота. И двамата ще си го възвърнем.

– Ти си моето малко братче! – възкликна тя. – Аз трябва да давам обещания на теб!

– Знам – отвърна Риг. – Когато се махнем оттук, ще можеш да ми разказваш приказки за лека нощ. Но сега трябва да тръгваме, докато все още имаме време да разберем как да затворим вратата от другата страна.