Следотърсачът

И затова за него си беше облекчение да тръгне с момчетата надолу по реката и да се откъсне от задълженията в Площадката на Подмокрената. Тя щеше да се справи чудесно, докато го няма, Самуна знаеше това. А и тези момчета, с техните магии и весело бърборене. Те имаха хъс, или поне Риг имаше. Решен бе да изпълни дълга си към мъртвия си баща, или поне така твърдеше, но Самуна виждаше в него нещо, което бе видял у малцина от командирите, под чието началство бе служил – огъня на надеждата. Риг искаше да постигне нещо значително. Той искаше да промени света и тъй като беше добро момче, искаше да го промени към по-добро.

Умбо повече приличаше на Самуна – стигаше му да бъде воден, да позволява на Риг да определя целите, които ще преследват. Не че се бе издигнал над мрънкането, когато не му харесваха задълженията, вменени му от стремежите на Риг. Добрите войници непрекъснато мрънкат, но въпреки това изпълняват възложените им задачи.

Но когато плениха Риг, а Самуна и Умбо избягаха от гемията и се върнаха нагоре по реката, започна може би най-щастливото време в живота на ханджията. Да, беше му криво, когато арестуваха Риг, а когато си мислеше какво ли става с него, се тревожеше, но най-вече живееше с Умбо ден за ден, като войник на поход, учеше момчето на това, което трябваше да научи, наблюдаваше го как се мъчи да върши неща, немислими за Самуна. Умбо бе обсебен от нуждата си да научи как да спаси своя приятел чрез връщане назад във времето, но тъй като Самуна знаеше, че това не му е по силите, той можеше да го гледа, насърчава, закриля и – доколкото можеше да проумее това чувство – да го обича така, както баща би могъл да обича сина си. У дома, в Площадката на Подмокрената, старите задължения отново го завъртяха, но той ги изпълняваше с леко сърце, защото знаеше, че скоро пак ще трябва да замине – веднага щом Умбо схванеше как се прави. Подмокрената също го забеляза и веднъж му рече:

– Ти все едно изобщо не си тук, мързеливецо!

Тя и не подозираше как го зове люлеещият се стол дори и в най-хубавите времена и с каква радост би се унесъл в мечти, дори и в мечти за самата Подмокрена, толкова по-лесни за понасяне от взискателната жена, която той обичаше, но която го скапваше с всичките задачи, които му налагаше.

А тя ги налагаше дори и когато той сам се бе досетил за нещо и нямаше нужда да го пришпорват. Той всичко вършеше заради нея, макар и тя да не знаеше.

„Побързай, Умбо – щеше му се да каже. – Да се връщаме на реката, да отплаваме в О, после в Ареса Сесамо или на края на затворения свят, където Риг реши, че трябва да отидете. Ще ти помогна да си свършиш работата, приятелю“. Затова бе щастлив в късния следобед, когато Умбо се появи като видение – видение наяве, изведнъж изникна пред него, както цепеше дърва зад хана, и каза:

– Стига си цепил и влез вътре да удържиш Подмокрената да не убие един смахнат пияница. И ако това се случи до пет минути, то аз ще съм готов да тръгна за О.

Самуна метна брадвата на рамо, влезе в хана и наистина, там имаше един лодкар, който явно бе изпил една кана с нещо по-силно от бира, преди да дойде, и сега заплашваше Подмокрената с дебелата си тояга, ако не му поднесе „истинско питие, а не тая лилиева вода, в която богаташите си топят пръстенцата“. Мъжът трясна с тоягата по тезгяха с все сила, а никой не удря толкова силно с тояга, колкото лодкар, боравещ с прът. Подмокрената посягаше към ножа за хвърляне, с който се защитаваше от прекалено силните мъже, за да им попречи да се приближат до нея толкова, че да могат да я хванат. Самуна добре знаеше, че след десет секунди лодкарят ще се просне мъртъв на пода със забит в окото нож. И затова, дори без да мисли, стовари брадвата върху тоягата, като внимаваше да не е прекалено силно, за да не повреди дъбовия тезгях, но достатъчно, че да я разсече.

Ужасе`н от това поругаване на пиянското му достойнство, да не говорим за съсипаната тояга, лодкарят изрева и се обърна към него, като размахваше едното от парчетата с назъбения край, готов да го забие в лицето му. Самуна го изрита в коляното с тежкия си ботуш, като отново внимаваше само да го охлузи, а не да го счупи и да разори човека, защото такова счупване заздравяваше бавно и парите на лодкаря щяха да свършат много преди той да може отново да се качи на лодка и да работи. Неговата простъпка беше, че е сърдит и пиян – несъмнено беше достатъчно любезен, когато не се е наквасил.

Лодкарят се просна на пода, виейки от болка. Самуна се огледа за другарите му и след малко те дойдоха да извлекат мъжа от странноприемницата.

– Нямаше нужда да го риташ толкова силно – рече му единият. – Той нищо лошо не искаше да стори.

– Аз му спасих живота – отвърна Самуна. – А коляното не е счупено.

– Ама сигурно е изкълчено – рече навъсеният мъж.

– Гледай приятелят ти да пие само бира, и няма да си има дертове. Силните питиета му идват в повечко, и ти го знаеш.

– Той никому не би навредил.

– Жена ми нямаше как да го знае, ако ще да е вярно – отвърна Самуна. – А то не е, защото мисля, че този човек е убивал преди.