Следотърсачът

И тримата стиснаха купичките си с фиде, а Риг се втренчи в далечината, леко надолу – очевидно се съсредоточаваше върху диря. Умбо никога досега не се бе опитвал да забави хода на времето на двама души освен своя собствен. Наложи му се да се съсредоточи усърдно и му се стори, че Риг дърпа него така, както той дърпаше Самуна. Риг го връщаше далеч по-назад във времето, отколкото се бе връщал някога. Също като онзи път, когато баща му го беше качил на коня на един амбулантен търговец, а животното препусна и измина трийсетина крачки заедно с него. На няколко пъти почти загуби връзката и едва успяваше в същото време да удържи и Самуна. Но след малко овладя положението.

Вече не виждаше гостилницата, въпреки че продължаваше да седи върху нещо. Нямаше никакъв град, никакви сгради. Само един мъж, който бавно тласкаше лодка с прът из заблатената вода покрай високите тръстики във вечерния сумрак. Мъжът и лодката се намираха много по-ниско от Умбо, сякаш той седеше на върха на хълм, а не на стол в гостилница. Сигурно бяха издигнали равнището на Ареса Сесамо много високо над първоначалната делта.

– Виждате ли го? А лодката? Тръстиките, водата? – прошепна Риг.

Мъжът явно го чу, защото по пладне в блатистата местност цареше тишина. Той погледна нагоре и ги видя. Видението сигурно е било доста стряскащо – мъж и двама юноши, които седят във въздуха с купи фиде в ръце.

Мъжът се олюля в почуда, лодката се катурна и той цопна по гръб във водата.

Умбо мислено пусна Риг и Самуна и се върна отново в настоящето. Виеше му се свят, а мозъкът му бе напълно изтощен.

– По това време Ареса Сесамо дори не е съществувал – прошепна Самуна.

– Това не е най-старият град в оградения свят – поясни Риг. – А и първите му постройки са се появили на около шест мили оттук. През годините заради наводненията са се налагали много премествания.

– Дожаля ми за лодкаря – рече Умбо.

– Той подгизна, но ще изсъхне – отбеляза Самуна.

– Да ти се явят във въздуха трима мъже, които ядат фиде – изкикоти се Риг. – Какво ли са искали да кажат светиите с това! Според вас дали някой е построил там светилище? На Тримата ядачи на фиде.

И той се засмя още по-силно. Продавачката го изгледа сърдито.

– Той беше толкова ниско под нас – отбеляза Умбо.

– На първоначалното равнище на делтата – уточни Самуна.

– Значи строителите на града са довлекли толкова много пръст, за да издигнат такъв висок насип? – попита Риг.

– Не им се е наложило – отвърна Самуна. – Реката всяка година влачи тиня. Започваш да надграждаш острова, а после, след всеки сезон на наводнения, изчистваш задръстените канали, за да минават лодките. А какво правиш с тинята? Трупаш я и разширяваш границите на острова, върху който е построен градът. След няколко хиляди години имаш доста големичък и бая висок остров.

– Ето защо под града има толкова много тунели и канали, въпреки че се намираме в средата на делтата – досети се Риг.

Умбо погледна нагоре и видя нещо на стената. Той се пресегна, докосна Риг по ръката, а после отново погледна една лавица високо горе на стената на гостилницата. На нея имаше статуетка на един мъж и две момчета, държащи купи с фиде.

– На Рам десният... – измърмори Риг.

Самуна закри лицето си с ръце.

– От нас са произлезли Ядачите на фиде!

– Аз не знам тази история – обади се Умбо.

– Как не се досетих какво става, когато лодкарят ни погледна? – попита Самуна.

– Защото още не се е било случило – обясни Риг. – Аз все още не си спомням подобна легенда, но явно всеки път щом променим миналото, се появява ново предание за герои.

– Плодородието на почвата – измърмори Умбо, щом започна да си „припомня“ легендата за Ядачите на фиде, също както си бе „припомнил“ преданието за Светеца скитник в светилището в самото начало на тяхното пътуване с Риг. – Те са символ на изобилна реколта, сега си спомних.

– И това сме били ние! – възкликна Самуна. – Колко много от тези легенди тръгват просто от... нас!

– Ако не внимаваме, ще сме в основата на всичките – рече Риг. – Все пак трябваше да разбера дали сме способни да го направим.

– И тримата се върнахме във времето заедно. Нали? – попита Умбо.

– Много ми трептеше пред очите – рече Самуна. – Отначало ту виждах, ту не виждах лодкаря.

– Но когато той ни видя, трептенето вече беше спряло, нали? – попита Умбо.

Самуна кимна.

– Искам да се върна назад във времето, когато Стената още не е съществувала – рече Риг. – И просто да мина оттам. Но ако се намираме едновременно и в настоящето, и в миналото, какво ще стане, ако... влиянието, отблъскването или каквото и да е, от Стената в настоящето... Какво ще стане, ако продължаваме да го усещаме и по време на преминаването?

– Може би ще е по-слабо – предположи Умбо.

– Надявам се – рече Риг. – Но може би и сестра ми ще ни бъде нужна. За да не съществуваме по никое време и на никое място по-дълго от съвсем малка частица от секундата.

– А тя може ли да разпростира своята... дарба и върху други хора? – попита Умбо.

– Трябваше да ме докосва, но да, правили сме го.

– А аз за какво съм ви? – изръмжа Самуна.

Риг тръсна глава.