Следотърсачът

И както си седеше там, изведнъж дирята, която следеше, забави движението си, а когато се съсредоточи върху нея, той видя мъж – уморен старец, да куцука надолу по тунела. Човекът се препъна, падна и не стана. Беше ранен, Риг виждаше това. Той се втурна по стълбите, съсредоточен върху човека.

Щом стигна до него, старецът вдигна ръка, сякаш за да се защити от удар.

– Няма да ви навредя – рече му Риг. Говореше на висок, официален стил с надеждата, че тази реч, като по-стара, ще бъде разбираема за мъжа. Така се и оказа.

– Бягай, спасявай се – рече старецът. – Който и да си, спасявай се. Те избиват всички.

И после, също тъй бързо, както се бе появил, мъжът изчезна и подире му не остана нищо освен дирята. Диря, която не свършваше на това място – значи очевидно той беше станал и бе продължил, в което и време да бе живял. Които и да бяха онези, които избиваха всички, те нямаше как да са свързани с Народната революция, защото всички дири в този тунел бяха далеч по-стари. Може би старецът беше правителствен чиновник от времето преди Сесамидите да завладеят Ареса и да я прекръстят на Ареса Сесамо.

След като толкова дълго се бе опитвал да се върне сам назад във времето, запита се Риг, защо това се беше случило сега изведнъж?

„Глупаво – рече си той. – Колко глупаво, че не се досетих веднага. Не съм се върнал сам. Умбо може да ми въздейства отдалече. Докато седи там, на масата в Съвета, той някак си успява да ме ускори достатъчно, че да виждам дирите като хора. Дава ми знак, че е способен да го прави от толкова далече. Умбо иска да се върна назад по дирята му и да го предупредя, преди да са ги задържали двамата със Самуна, да не се явяват на мястото на срещата.

Дали знае, че е успял да се свърже с мен? Дали може да усети от толкова далече, че връзката е осъществена? Ами ако мисли, че се е провалил? Ами ако не опита пак?“

Риг се втурна по стълбите, препъна се веднъж в тъмното и си одраска пищяла, ала изобщо не спря.

– Парам! – повика той. – Парам, трябва да тръгнем веднага!

Парам почти мигом се събуди.

– Идва ли някой?

– Не, тук сме в пълна безопасност – отвърна Риг. – Но Умбо е... Аз нали ти казах какво умеем ние? Как той може да ме връща назад във времето към дирите, към хората...

– По-бавно – помоли го Парам.

– Той току-що успя да го направи от Съвета.

– Той там ли е?

– Там ги държи генерал Гражданин. Няма значение, ние изобщо няма да ходим там. Аз ще ги засека – ще отида на място, където са били, преди да ги арестуват, и ще ги предупредя. Ще им определя друга среща за довечера.

– Но ти не можеш да ги изведеш от Съвета, та това е обществено...

– Не, Парам – прекъсна я Риг. – Те изобщо няма да попаднат в Съвета.

– Но нали са там?

– Ала няма да бъдат. Никога няма да са попадали там.

– Ама ти ги видя там! – упорстваше Парам.

– Аз видях дирите им, а ти изобщо не си ги видяла, така че няма да имаме ужасен фалшив спомен – рече Риг. – Довери ми се. Нямам представа защо се получава така, но се получава.

– Значи ще отидем да ги предупредим и няма да ги арестуват – замисли се Парам. – Но кой ще предупреди нас и ще ни каже къде е мястото на новата среща?

– Няма да има нужда, ние ще...

Но когато Риг се замисли над това, разбра, че тя можеше и да е права. Ако кажеше на Умбо и Самуна да не ходят на срещата в парка, то когато двамата с Парам побягнаха по тунела, той нямаше да види как войниците ги арестуват и нямаше да знае защо двамата му приятели не са там. Не, сигурно щеше да се досети, но откъде щеше да научи къде да се чакат?

Трябваше да избере място за втората среща, за което би се досетил сам, място, което би предположил, че те ще изберат за среща с него, ако по някаква причина – той нямаше да знае причината – не успеят да дойдат на първата среща. Докато Парам не заговори, той просто беше приел, че след като ги предупреди, ще продължи към новото място, ще се срещне с тях и ще помни всичко, което се е случило. Но Умбо и Самуна му бяха разказали за своя спор тъкмо по същия въпрос – човекът от бъдещето, който се връщаше в миналото и предупреждаваше по-ранния човек да не прави нещо, просто изчезваше и от него оставаше само споменът за думите му. Предупреждаващите изчезваха, а предупредените тръгваха по нов път.

Поне така се получаваше, когато някой се върнеше в миналото да се предупреди сам. Може би ако постъпеше като Риг и предупредеше някого другиго, той – предупреждаващият – изобщо нямаше да се промени. Може би той щеше да продължи към новата среща.

А може би не.

– Направо да се побъркаш, нали? – рече Парам.

– Имам не глава, а гъба на раменете си – оплака се Риг.

– Направи каквото трябва и ще разберем как действа.

Те излязоха от тайния тунел през скрита врата на външната стена на една банка. Всъщност крайната площадка имаше три изхода – един вътре в сградата на банката, един в съкровищницата и последния – на улицата. Но Риг нито искаше да краде пари, нито имаше някаква работа в банката.

Уличният изход се намираше в една ниша и никой не ги видя как излизат.