Следотърсачът

Напъхването º в миналото не само я бе извело от улиците, извън опасност. То беше попречило дирята на Риг във времето да бъде изтрита в точката на промяната.

„Причинно-следствена връзка – помисли си той. – Парам е в миналото с Умбо и Самуна, а аз все още съм същият човек от същото течение на времето, който я вкара там. И затова нито съм загубил, нито съм забравил миналото си.

От тайния проход в банката проследи дирята на Умбо и Самуна от по-рано днес. Ето го и мястото, където дирите им спираха, а следите на Риг и Парам внезапно се присъединяваха към тях. После следата на Риг се преместваше във времето, но дирите на Умбо, Самуна и Парам завиваха обратно и се връщаха натам, откъдето бяха дошли. Риг ги проследи по-нататък до настоящия момент.

Не бяха в гостилницата, времето за срещата още не беше дошло. Но защо да чака? Риг вече знаеше къде се намираха те и лесно можеше да ги намери.

Като подбираше пътя си така, че да избягва тълпите и войниците, той стигна в квартала на гостилницата, а после се насочи нататък, където дирите им бяха съвсем пресни.

Видяха се отдалече. Самуна веднага махна леко с ръка и накара другите да спрат и да го изчакат. Добър избор – един самотен минувач би привлякъл по-малко внимание от трима спрели на едно място. Щом стигна до тях, скрити в сумрака на входа на дюкян със спуснати капаци, Риг видя, че Умбо и Парам продължаваха здраво да се стискат за ръце.

– Пуснете се вече – каза той.

– Ти как се сети? – попита Умбо, а Парам кимна. – Откъде знаеше, че тя няма да изскочи в бъдещето, откъдето е дошла?

– Първо, това бъдеще вече не съществува, защото тя идва от един вариант на събитията, когато вие двамата бяхте арестувани от генерал Гражданин и задържани в сградата на Съвета – отвърна Риг. – Но тези събития не са се случвали и затова тя не може да се върне там.

– Но те са се случили, щом ти ги помниш – възрази Парам.

– А ти помниш ли ги?

– Да, разбира се – отвърна тя.

– И все пак ти се намираш тук и сега с мен, в този вариант на времето, в който те не са арестувани.

– Значи не мога да се върна. Ами ако не мога да остана и тук? Ами ако като се пусна, изчезна?

– Второ, това в момента е бъдещето. Аз съм същият онзи, който пъхна ръката ти в неговата. Аз продължих да съществувам и без теб до новата ни среща. Хвани ме за ръка.

Тя го послуша.

– Пусни неговата.

– Лесно ти е да го кажеш, нали няма ти да изчезнеш – смънка Самуна.

– И тя няма да изчезне, защото аз съм от същото време и не съм изчезнал. Нали? Всички ли са съгласни, че съществувам?

– Кофти, ама да – отвърна Самуна.

Парам пусна ръката на Умбо. Не изчезна. Умбо, намръщен, заразтърква дланта си.

– Извинявай, че те стисках толкова, но бях изпаднала в ужас – каза му Парам.

– Ако искаш ужас, покажи им как наистина изчезваш – рече Риг.

Парам впери в него сърдит поглед, но после явно размисли и го послуша. Изчезна.

Самуна побесня.

– Казах ти да не пускаш ръката º! – кресна той на Умбо. – А сега виж какво...

Парам се появи съвсем недалече.

– Когато го правя, аз не изчезвам наистина – обясни тя.

– Като нищо щеше да ме преметнеш – призна Самуна.

– За себе си винаги съм видима.

– А сега всички да я хванат за ръце – нареди Риг.

– Тя има само две – напомни търпеливо Умбо.

– „Всички“ означава Умбо и Самуна – уточни Риг. – Хванете я за ръце.

Хванаха я.

– Умбо, дай си другата ръка. Само я протегни. Така. А сега, когато тя направи... онова... не мърдайте. Само не се пускайте.

– Защо? – попита Умбо.

– Ще видиш.

Парам погледна скептично.

– Това не ми харесва – заяви тя.

– Те трябва да разберат какво умееш, а така е най-лесно.

Парам извърна очи нацупена, но въпреки това изчезна. Другите двама – също. Риг разбра, че е мъчно да си спомни къде в пространството се е намирал един невидим обект само преди миг. За щастие виждаше дирята на Умбо и можеше да се досети къде трябва да се намира протегнатата му ръка. Посегна и ръката му премина оттам, където трябваше да се намира дланта на приятеля му. После го повтори в обратна посока. Почти в същия миг всички те се появиха отново. Умбо гледаше втренчено дланта си, а Самуна изведнъж седна на земята.

– Не го прави пак – рече Парам.

– Няма нужда – отвърна Риг. – Съдейки по реакциите им, мисля, че се убедиха.

– Опасно е два предмета да се прокарват един през друг така – напомни Парам. – Ами ако се бях подхлъзнала? И двамата щяхте да си загубите ръцете.

– Ох... – смънка Умбо.

– А какво става, когато през тебе мине муха? – попита Самуна.

– Или комар, или прах? – додаде Риг. – Сигурно се е случвало много пъти. Очевидно тялото º е способно да ги отблъсква или да поглъща малката им маса. Кой знае? Тя е прекарвала часове наред в това състояние и аз съм виждал как през нея минават пеперудки и пчели. Сигурно и преди това се е появявала с някоя мушица вътре в себе си.

– Гади ми се от това – оплака се Парам.

– Но трябва да говорим за него, всички се опитваме да го разберем – заяви Риг.