Следотърсачът

– Искам да кажа, че като изляза от това състояние и в мен има муха, наистина ми се гади. И ме втриса – обясни Парам. – Трябва време, за да оздравее мястото, където е била мухата. Боли и пари часове наред. Но прахът не ми пречи. Дори и пясъкът. Може би ми пречат само живите същества.

– А аз съм единственият, който нищо интересно не може да прави – оплака се Самуна.

– Ти току-що изчезна – напомни му Риг. – Макар и не самостоятелно, все пак стана невидим, а това е интересно – такава грамада като теб да изчезне.

Самуна се навъси, но после се изкиска.

– Добре де, става.

– Може да успееш да извършиш и още нещо, което е много, много важно.

– Какво? – попита Самуна.

– Да ни изведеш от града – отвърна Риг. – Улиците са пълни с войска, а тълпите са плъзнали навсякъде освен там, където гасят пожари. А по всички пътища и по реката движението още е оживено.

Самуна напрегна ум, всички останали също. Той се замисли дали да не слязат надолу по реката, а после да се прехвърлят на лодка, плаваща нагоре срещу течението, но после сам отхвърли идеята си.

– Те не знаят накъде сме тръгнали и затова ще ни хванат и нагоре, и надолу по течението, ако сериозно ни издирват.

Докато разговаряха, Парам отново заспа. Умбо предложи да я отнесат в стаята им, за да поспи на легло, но Самуна му напомни, че тъкмо там не бива да припарват.

– Ако този генерал Гражданин през цялото време ни е следил, със сигурност ще е пратил някой да наблюдава стаите ни.

Най-накрая те потънаха в мрачно мълчание, което скоро премина в обикновена дрямка на сянка. Мина повече от час, докато Риг се обади:

– Насам идват войници. Трябва да се махаме.

– Те не преследват нас, нали? – попита Умбо.

– Не – отвърна Риг. – Но са патрул. Доста малка група са и не мисля, че озаптяват бунтовниците. Вероятно търсят група хора като нас.

– Не можем ли просто да изчезнем? – предложи Самуна.

– Ако се наложи, да – потвърди Риг. – Но както вече е открила Парам, ако разполагаш с друг начин да се скриеш, по-добре е да не ставаш невидим. Точно сега можем да се скрием ето зад онзи ъгъл там.

– Скоро хората ще почнат да излизат от къщите и дюкяните си – напомни Самуна.

– Правилно – потвърди Риг.

– Де да можеше да се върнеш и да ни предупредиш по-скоро – рече Умбо. – Щяхме да напуснем града още вчера.

– Вие тримата, да – отвърна Риг. – Но аз щях да си заседна тук.

Те се упътиха със спокойна крачка към ъгъла и завиха. Парам току се прозяваше.

– Никога през живота си не съм се чувствала толкова уморена – призна тя.

– Риг въздейства така на хората – обясни Самуна. – Скапва ги от умора.

– Защо да не напуснем града вчера? – предложи Риг.

Погледнаха го така, сякаш не беше с всичкия си.

– Ти не ни ли каза току-що, че е невъзможно? – попита Самуна.

– Ами ако не е невъзможно? Аз изпратих Парам в миналото, като я накарах да те хване за ръка. Нашите способности действат така – когато хората се хванат за ръце, те се превръщат в едно цяло и се придвижват заедно във времето. Кой може да каже дали не бих могъл да дойда при вас в миналото заедно с Парам по същото време, като просто не пусна ръката º тогава?

– Но това не се е случвало преди, ти никога не си се връщал в миналото – рече Умбо. – Или поне не напълно, част от теб оставаше в настоящето.

– Аз взех ножа, но не съм се държал за мъжа. Ти свързвал ли си се някога с някого в миналото?

Умбо се замисли.

– Никога никого не съм докосвал освен Самуна, а него го върнах с мен.

Риг продължаваше да го обмисля.

– Според мен ще е най-добре, ако не търсим по-ранни варианти на самите себе си. Знам, че причинно-следствените връзки се запазват, но не ми се ще да навържа цялото течение на времето на възли, ако можем да избегнем това. Понеже не разбираме правилата, искам да действаме възможно най-просто.

– И затова... ще изберем напосоки някого от миналото и ще му кажем: извинявай, нещо против аз и тримата ми приятели да ти подържим няколко минути разни телесни части?

– Не напосоки – уточни Риг. – А някой, на когото можем да се доверим.

– А, да! В Ареса е пълно с достойни за доверие непознати – подхвърли Самуна.

И тогава Риг си спомни на кого можеше да се довери. Човек, който изобщо не принадлежеше към света на майка му.

– Аз имам един приятел – рече той.

* * *

Оливенко излезе от малкото си жилище и заслиза по стълбите към улицата. Беше време най-сетне да закуси прилично, преди да се присъедини към отряда си и да застъпи на пост.

Щом стигна площадката преди последните стълби до входната врата, той видя, че там стои Риг Сесамекеш.

– Риг! – възкликна той. – Ти как се измъкна от...

Риг поклати глава.

Оливенко кимна веднага. Само изговарянето на глас на Риговото име можеше да привлече внимание – за щастие той не говореше високо, а малцина в сградата ставаха сутрин толкова рано като него.

– Оливенко – заговори Риг, – вие помните всичко онова, за което си говорихме. Помните в каква опасност се намирам.

– Да – отвърна той.