Следотърсачът

Беше готов да излезе на улицата и да остави Парам сама, но желанието да º намери скривалище отново надделя, този път обаче с конкретен план. Дали можеше да я върне назад във времето, при Умбо и Самуна? Тогава тя щеше да се окаже на място, където никой не я очакваше и още никой не я търсеше. Риг беше вземал предмети от миналото, но дали с Умбо бяха връщали нещо там? И да бяха го правили, може би се получаваше само с предмети, но не и с хора. Когато Риг се бе връщал във времето, той продължаваше да съществува в настоящето, където Умбо можеше да го наблюдава, докато му въздействаше с дарбата си, за да забави хода на дирите и да открие оставилите ги хора.

И все пак действително едновременно с това се намираше и в миналото. Сети се за ужасните мигове на ръба на водопада, когато се опитваше да хване Киокай, но не можеше да се пресегне през мъжа, вкопчил се над него в скалата. Тялото на мъжа за него съществуваше реално, той можеше да го докосне и затова и собственото му тяло също съществуваше в действителност за мъжа. Ами ако Умбо бе спрял да му въздейства точно когато Риг го докосваше? Дали щеше да изчезне?

И дори ако Риг не изчезнеше, какво щеше да стане, ако подадеше нещо на мъжа или пъхнеше нечия чужда ръка в неговата? Дали това нещо или този човек щяха да останат в миналото?

Единственият начин да разбере беше да опита.

Той хвана Парам за ръката и я дръпна.

– Ставай, ела с мен.

– Остави ме да спя, ти действай.

– Ела – настоя той. – Кой знае колко време ще издържи Умбо от такова разстояние!

Мрънкаща, залитаща, със залепнали очи, Парам тръгна с него. Риг се огледа за дирята на Умбо – не можеше да се съсредоточи едновременно върху него и Самуна дори когато вървяха заедно. И ето го и него – препускаше по дирята си отново и отново. А после, колкото повече се съсредоточаваше Риг, толкова по-бавно и по-бавно обикаляше Умбо, докато не тръгна със забързана крачка, но в реално време. Риг му прегради пътя.

– Спри се.

Умбо спря, а също и Самуна, който също стана видим, защото Риг, освен своето собствено време, виждаше и времето на Умбо, а Самуна беше там с него.

– Виждате ли я? – попита ги той.

Умбо погледна Парам и кимна. Самуна – също.

– Чакайте ме един час след пладне в гостилницата – заръча Риг. – А сега я хвани за ръка.

На Парам, пред чиито очи Умбо току-що бе изникнал от въздуха на улицата, не º се искаше да го докосва, но Риг пъхна ръката º в неговата.

– Дръж се! – нареди той. – Кой знае къде ще попаднеш, ако се пуснеш!

И той пусна ръката º. Тя стискаше здраво ръката на Умбо. Самуна също я хвана. Парам или щеше да остане с тях, или нямаше да остане.

– Какво правиш? – попита Умбо.

– Ако се получи, то...

Но точно в този миг ускорението, с което му въздействаше Умбо от Съвета, секна и Умбо бързо се разтвори в дирята си, както и Самуна.

Парам – също.

Тя вече не беше с Риг. Дирята º изведнъж се оказа в миналото. Излизаше на улицата в настоящето и продължаваше гладко, само дето сега вървеше покрай дирите на Умбо и Самуна в тяхното време, по-рано тази сутрин. Значи възможностите им не се ограничаваха до вземане на предмети от миналото – ножа, скъпоценните камъни в скривалището. Те можеха и да връщат там предмети. И предмети, и хора, стига да имаше кой да ги вземе там. Но в действителност Риг нямаше време да размишлява какво подразбираше този опит. Стоеше сам на улицата, а само на няколко преки от него вилнееше тълпа. И въпреки че облеклото му не бе подобаващо за принц, то изглеждаше богато, а сред тълпите винаги има и скитници, които не пропускат да се възползват, щом им се яви възможност да оберат или пребият някого. И разбира се, щом се обърна да огледа улицата, Риг видя половин дузина мъже – едни в дрипи, други не, които бързо крачеха или подтичваха към него. Остатъкът от тълпата все още прекосяваше улицата, но вече оредяваше. Ако успееха да го спипат, щеше да има по-малко свидетели. Не че имаше у себе си нещо достойно за кражба освен дрехите.

Знаеше, че побегне ли, ще го погнат. Ако не беше успял да вкара Парам в миналото, тя щеше много да го забави.

Но пък ако тя все още беше тук, можеше да се хване за него и просто да изчезне, докато тия пишман крадци се откажат и се махнат. „Е, да – помисли си Риг. – Всичко си има последствия“.

И се втурна да бяга.

Животът в дома на Флакомо не го беше размекнал толкова, колкото се боеше – може би това се дължеше на тичането с Оливенко. Не му бе трудно да не позволи да го настигнат, докато стигна отново банката и тайния проход. Хлътна вътре, затвори вратата и ги изчака да се откажат. Следеше дирите им – някои тръгнаха да го търсят, ала скоро зарязаха това. Никой не се приближи да провери нишата в стената на банката. Сега имаше време и затърси отново сградата на Съвета.

Съветниците бяха там, все още под стража, но Самуна и Умбо ги нямаше.

Значи предупреждението беше сработило. Те не бяха отишли на срещата и не бяха арестувани.

Миналото им се бе променило, но не и миналото на Риг. Той все още ясно си спомняше как ги е видял в Съвета, как наблюдава ареста им и как върви през тунелите с Парам.