Следотърсачът

Светлината бе ослепителна, макар и в небето да се виеше дим. От дима на Риг му залютя на очите. Видя, че и на Парам º потекоха сълзи.

– Градът гори – рече тя. – От време на време се случва, но пожарната изпреварва огъня, руши сградите и ги полива с вода, изпомпвана от Сташик. Това всички го знаят и е едно от главните неща, които сдържат хората да се бунтуват и да палят. А загасянето на пожарите е най-сигурният начин за потушаване на бунт. Попречи ли някой на пожарната, тълпата ще го разкъса. Залогът са собствените им домове. Където отиде пожарната, с бунта е свършено.

Имаше смисъл, но това породи ново безпокойство у Риг. Ами ако изпратеше Самуна и Умбо да го чакат на ново място, но то е в някой квартал, който ще изгори? Нямаше значение, че сега не гори. В промененото бъдеще можеше и да гори.

„Ако гори, ще импровизираме. Първо трябва да открия техните дири“. За щастие те очевидно бяха опитвали да правят нещо в тази банка. Той лесно откри откъде се бяха върнали в хана и оттам, без изобщо да излиза от нишата, намери и най-пресните им дири, същите, които водеха към мястото на провалилата се среща. Тъкмо тези следи трябваше да пресече.

– Хайде – подкани той Парам.

Виждаше, че тя още е изтощена – един час сън не бе успял да освежи уморените º крака след толкова много ходене, а сега той искаше от нея да продължи да върви.

За щастие бунтовете се разгаряха на други места. Те чуваха крясъците на тълпите, понякога само през една улица, но така и не ги видяха, а повечето хора се придвижваха бързо и потайно като самите тях. Никой не искаше да попадне в боя – при нападение над тълпата войниците нямаше да внимават много-много и да мушкат, пребиват и нарязват на панделки само бунтовници.

След петнайсет минути те засякоха дирята поне на шест преки от парка. Риг виждаше, че по времето, когато са минали, Умбо и Самуна са се старали да вървят по края. Значи бунтът вече бе избухнал, или може би просто хората бягаха, защото знаеха, че ще избухне. Те бяха вървели по края и сега Риг намери скривалище зад една преобърната каруца. Нямаше нужда дирята да е пред очите му – щеше да усети въздействието на Умбо и да излезе на място, където дирята беше не само осезаема за вътрешните му сетива, но и видима за очите му.

Парам благодарно се отпусна на земята.

– Ще те изчакам тук.

– И двамата ще изчакаме – рече Риг. – Защото не знам кога Умбо ще се опита да се свърже с мен и отново да ме ускори.

– Събуди ме, когато си готов – и тя отново мигом заспа.

Нейното изтощение след не чак толкова много вървене пеш безпокоеше Риг. Ами ако шпионите на Гражданин, малцината в този град, които знаеха как изглеждат той и Парам, ги забележеха и се наложеше да бягат? Сестра му още притежаваше своята дарба, но сега, когато майка им беше казала на преследвачите колко бавно се движи тя и как могат да º навредят, докато е невидима, това нямаше да я спаси.

„Де да можех да я скрия така, както се криеше в тайните ходове в къщата на Флакомо, без да º се налага да е невидима, да влезе в онзи невъзможен разрез на времето, който караше светът да препуска около нея, докато самата тя пълзи!“ Наближаваше пладне. На Риг също започваше да му се приспива – беше се научил да спи следобед три часа, за да може да се буди само пет часа след като заспи вечер, и да има на разположение голяма част от нощта, за да работи. Но през годините, прекарани в гората с Бащата, се бе научил и да се бори със съня, когато е нужно. И сега успя да го пребори, но не много успешно, защото на два пъти се улови, че се събужда. Невъзможно, защото със сигурност не беше заспивал. Ала трябваше да е заспал. За секунда, за минута или за час? Дали Умбо се бе опитал отново да го премести във времето и не беше успял, защото Риг е спал?

Не. Сенките си бяха точно толкова дълги, колкото и преди да задреме. Значи е било само за кратко.

Той се изправи и веднага седна отново. Няколко преки по-нататък авангардът на една тълпа пресичаше кръстовището – самотните разузнавачи, хората от тълпата, които се нагърбваха да разузнаят какво става пред тях, за да могат да предупредят останалите, ако идват войници.

„Моля ви, не идвайте насам!“

Не дойдоха, но тълпата беше голяма и пресича улицата цяла вечност.

Продължаваха шумно да се точат през кръстовището, когато дирите отново се раздвижиха. Риг нямаше избор и трябваше да излезе на улицата – нямаше да се отдалечи много, но все пак щеше да бъде на показ. Възможно беше тълпата изобщо да не му обърне внимание, а можеше и да се обърне и да се втурне към него. И в двата случая трябваше да действа бързо.