Следотърсачът

– Е, знам... Това не е догадка, не е логически извод и дори не е установено чрез шпиониране, но със сигурност знам, че след два дни ще убият Флакомо, ще нахлуят в къщата, ще арестуват майка ми, а ние със сестра ми ще се укрием и ще забегнем заедно с още двама мои приятели.

– И искаш да ви помогна да се измъкнете?

– Да – потвърди Риг.

– Но вас ще ви търсят.

– Не, няма – отвърна Риг. – Защото вече ще ни знаят къде сме.

– Какво?

– Ние с Парам в този момент, който изживяваш ти, се намираме в дома на Флакомо, под наблюдение.

Оливенко вече знаеше достатъчно, за да изчака и обяснението.

– Вие смятате, че сега ще ви обясня, и аз ще ви обясня, но не сега, защото след около пет минути по стълбите ще слезе друг човек и не искам той да ме види, че разговарям с вас.

– Хайде тогава да намерим приятелите ти – предложи Оливенко.

– Точно така – съгласи се Риг. – Само че не е толкова просто, колкото си мислите. Но пък е много по-бързо. Вие трябва само да останете тук и да не мърдате нито крачка от мястото си. Най-добре затворете очи. Но ако погледнете, ще трябва да ми обещаете да не крещите, да не бягате, нищо да не правите. Приемете всичко спокойно. Повярвайте ми, разумно обяснение няма.

– За какво? – попита Оливенко, изумен и малко раздразнен от всички тия приказки.

– За това.

И Риг изчезна. Просто се изпари.

А после, само десетина секунди по-късно, се появи отново, ръка за ръка с Парам Сисаминка, престолонаследницата, и двама непознати – единият висок стар войник, а другият – дребно момче, горе-долу негов връстник, може би по-малко.

Оливенко дори не гъкна – стоеше там и си мислеше: „Де да можеше Кносо да види това“.

– Риг – рече той най-сетне, – щом можеш да скачаш така насам-натам, за какво ти е моята помощ?

– Защото не можем да прескачаме през пространството, а само във времето. И не сме изцяло тук, все още присъстваме и в бъдещето, два дни по-късно, когато навсякъде по улиците на Ареса е пълно с бунтовници и войска, а войниците на генерал Гражданин ни търсят. В момента ние не виждаме онова време, но нашите тела все още са в него и може да ни се случат големи неприятности, затова трябва да приключим бързо.

– С какво да приключим? – попита Оливенко.

– Всички ние трябва да се хванем за вас, за гола кожа – за китката или за врата например. За да се внедрим напълно в това време. Два дни преди всичко да се обърка.

Оливенко изобщо не се поколеба – запретна ръкави и свали фуражката си.

– Хващайте се.

Двамата в двата края – войникът и момчето, се хванаха за едната му ръка първо с една ръка, а след като се пуснаха от Риг и Парам, и с двете.

– Още сме тук – рече момчето.

– И продължавате да се държите за мен в миналото – каза му Риг. – Макар и вече да не сте в бъдещето. Може би ние...

– Млъквай и довърши това – прекъсна го войникът.

Парам и Риг се хванаха за другата му ръка, но не се пуснаха.

– Знам, че ще е неловко, но хайде да видим дали можем да слезем заедно по стълбите – предложи Риг. – Възможно е всички освен мен да останат с вас, Оливенко. Ако се случи така, моля, продължете и ги изведете извън града, но така, че да не останат никакви улики. Никакви речни лодки, на които записват качващите се пътници. Нещо дискретно и да не оставя дири, които могат да се проследят.

– А ти къде ще бъдеш?

– Ще се постарая с всички сили да ви последвам – отвърна Риг. – Но сам сигурно ще мога да се измъкна много по-лесно, отколкото четиримата заедно... А вече сме петима. Може пък и да не изчезна и да остана с вас. Може би вече сме успели. Готови ли сте?

– Готови, и отгоре – отвърна старият войник. – Много приказваш, момче, а времето за приказки още не е дошло.

На Оливенко му се прииска да го зашлеви за тези думи. Биваше ли да говори така на сина на Кносо Сисамик! Но не знаеше в какви отношения са тези хора. Познаваше само Риг и през годините бе мярвал Парам. Останалите трябваше да приеме на доверие. Те тръгнаха непохватно надолу по стълбите – Оливенко вървеше по средата, а останалите бавно пристъпваха от двете му страни, стиснали толкова здраво ръцете му, че го болеше.

Чуха тракане на ботуши, които слизаха отгоре по стълбите.

– Да побързаме малко – подкани ги Оливенко. – Трудно бих могъл да обясня тази гледка.

Щом стигнаха долу, старият войник и Парам се пуснаха от него, но не изчезнаха.

После и момчето се пусна.

Вече бяха на улицата и само Риг все още го стискаше за лакътя с две ръце.

Другите трима го гледаха и Оливенко забеляза, че наистина се тревожат. От каквато и страхотия да се боеше Риг, тя плашеше и тях.

– Е, хайде – рече Риг. – Или ще се намеря в града, където ме издирват, или тук, с вас. Но и в двата случая вие ще сте добре и аз сигурно също. Няма да гръмна, я!

И щом го каза, се усмихна на Парам, макар че Оливенко не можеше да се досети защо. А после се пусна.

И си остана там.

– Ако си изчезнал, то на мен ми се привиждаш досущ същия и точно там, където беше – рече Оливенко.

Риг кимна.