Следотърсачът

Те знаеха, че струват много пари, но не можеха да си представят колко, нито пък вярваха, че Риг е способен да опази богатството си. Не беше ли ги придружил Самуна точно за да не измамят Риг? Неведнъж беше повторил: „Изглежда в края на краищата изобщо не съм бил нужен, ти се оправи с тях екстра“, и всеки път Риг го уверяваше, че ако го нямаше Самуна, никой не би го приел сериозно и той би изгубил всичко още щом някой посегне да го вземе.

– Аз не съм боец, Самун. Ти си боец. Затова като погледнат теб, ще им се наложи да изслушат мен.

Но Самуна не вярва дълго в това, ако изобщо беше повярвал. Той благоговееше пред уменията на Риг да води преговори.. „Говореше като офицер“ – беше казал. Е, ако сержантите даваха такива мекушави и нерешителни съвети на офицерите си, цяло чудо беше, че някой някога е печелил битка!

И затова Риг не оспори мекото „казах ти аз“ на Самуна.

– Ти нали каза, че си струвало да се види? – рече той. – Е, да я видим сега.

Само едно махване с ръка беше нужно на някакъв кочияш, за да се поклони на Самуна – останал си все така твърд с хората, които смяташе за равни или по-долни от себе си. Само след минута той, Риг и Умбо вече се намираха в карета, а багажа си оставиха на грижите на капитана на гемията.

Два часа им бяха нужни, за да стигнат до Кулата на О – един, за да се промъкнат през дългия цяла миля лабиринт от улички, които водеха до най-близката градска порта, и още един, за да изминат петте мили по пътя до основата º. Пътят, по който минаха, всъщност беше разчистената площ покрай градската стена, предназначена да накара врага да изкачи хълма и да се изложи напълно на обстрела на защитниците на града. Те се придържаха толкова близо до нея, че изобщо не виждаха Кулата, докато не излязоха от един завой, и ето я и нея – издигаше се над тях и изглеждаше висока колкото Високата скала.

– Но не е висока колкото нея – рече Умбо, когато Риг му го каза. – Ние живеем на две мили от нея, а скалите изглеждат така чак когато се отдалечиш на пет мили.

– Това е най-високото нещо, което съм виждал – отсече Самуна.

– Трябва по-често да се качваш нагоре по реката – посъветва го Умбо. – Да станеш истински привик.

– Целта на живота ми – отвърна Самуна.

Заради потока от поклонници, които прииждаха и се връщаха, беше невъзможно да стигнат с каретата толкова близо до Кулата, колкото им се искаше.

– Тъкмо ни е сгодно – рече Самуна. – Трябва да ни пуснеш с Умбо напред да платим за трима души, защото щом пазителите на Кулата те погледнат, ще надуят три пъти цената. Или още повече.

– Тогава аз ще платя на кочияша... Ще му платя достатъчно, за да ни изчака. Колко време се стои вътре?

– Никога не е достатъчно – отвърна Самуна.

– Достатъчно за какво?

– Да видиш всичко или да разбереш какво виждаш – поясни кръчмарят.

И двамата с Умбо слязоха от каретата – тоест Самуна слезе, а Умбо направо скочи от нея и хукна напред. Риг поговори с кочияша – той не спираше да повтаря: „Ще ви чакам тук, млади господарю, ще видите!“, а Риг му повтаряше: „Но нека се договорим за цена, иначе ще си помислите, че съм ви измамил“, без да добави „или обратното“, а кочияшът повтаряше „О, младият господар е щедър, веднага си личи, аз вярвам в щедростта на младия господар“, и това бе достатъчно, за да подлуди Риг. Той погледна към Кулата, видя наблизо Самуна и Умбо да разговарят с един от облечените в екстравагантни униформи стражи и се зачуди дали им е поне наполовина толкова трудно да договорят цена, колкото на него. Докато стоеше и наблюдаваше приятелите си, чу до себе си глас. Гласът на Умбо. Говореше толкова бързо, че не можеше да го разбере.

Риг се обърна към него, а после отново погледна натам, където го виждаше – точно до Самуна. Двамата Умбовци бяха облечени различно и този до него изглеждаше притеснен, уплашен и ужасно сериозен. Риг веднага разбра какво става. По някакъв начин бъдеща версия на Умбо бе успяла да научи как да проследява диря назад във времето, собствената диря на Риг. И го бе проследил, за да го предупреди за нещо. Умбо забави малко темпото – Риг забелязваше, че изговаря думите трудно, ала те пак излизаха толкова бързо, че той едва успяваше да го разбере.

– Дай камъните на Самуна, за да ги скрие! Веднага!

Риг кимна, за да покаже, че е разбрал, и видя как Умбо се отпуска с облекчение и в същия миг изчезва.

После отиде до мястото, където кочияшът поеше конете.

– Размислих – заяви той. – Виждам, че тук има много карети, така че нека ви платя, задето ни докарахте тук, а после, ако случайно се срещнем и ни откарате обратно до пристанището, още по-добре. Но междувременно сте свободен да качите други пътници.

Мъжът назова цената за возенето. Изглеждаше страшно разочарован. Риг знаеше, че сумата е твърде завишена, но я удвои и плати на кочияша, който се поклони, взе да се умилква и така противно да се подмазва от благодарност, че момчето с радост се обърна и припна към другите. Те също закрачиха към него и Самуна размаха пропуск за трима посетители за целия ден. Риг му благодари, но после ги поведе встрани от кулата.

– Къде отиваме? – попита Умбо.